Каква е цената на неравенството?

Пазарен фундаменталист или не?

Във втора глава Джоузеф Стиглиц пише за търсенето на рента. Изхождайки от нея, авторът може да се оприличи на пълната противоположност на пазарен фундаменталист. В книгата той отправя доста критики към държавата, освен към пазарните провали, при които трябва да има държавна намеса – колко адекватно трябва да се намесва държавата и да вижда такива пропуски.

В тази глава той твърди, че начинът, по който природните богатства се отдават на концесия, е неправилен. Той предлага да се използва принципът на аукционите. Крайностите, които е описал, валидни за американското общество, може би са дори по-невалидни и за нашето. Там разслоението е много по-силно.

Как днешното разделено общество застрашава бъдещето ни? Този контраст, това неравенство е причина за провали, за неуспехи в какви ли не посоки. Проблемът за разпределението на богатството на пръв поглед е социален и икономически. Но той повдига много ключови въпроси – защо, например, е заплашена демокрацията? Пазарът се деформира и не се стимулира ефективността. А именно конкуренцията и справедливостта са свещени в Америка.

Дори вече „американската мечта“ се разбива, тя може да се превърне в мит. Според него американската мечта до някаква степен вече е мит, защото неравенството я разрушава. „Имаме ли средна класа?“, дори пита Нобеловият лауреат. Ако това се отрече за САЩ, то какво остава за България?

Стиглиц казва, че брутният вътрешен продукт, падащ се на глава на населението, като един универсален измерител за напредъка на държавите, не е добър и не казва всичко. Той разглежда въпроса по-широко – какво е разслоението и какви са последиците от това. Един от примерите в книгата е свързан с това каква е съдбата на едно дете от бедно семейство и какво е бъдещето на едно дете от богато семейство, което отива в елитно училище. Бедното дете много рядко може да тръгне нагоре.

Стиглиц пише и за теориите на просмукването и процеждането, т.нар. Trickle-down. Един вид е добре богатите да станат по-богати, богатството да се концентрира при тях, защото по-естествено то ще слезе към по-бедните. Така от възхода на по-богатите всички ще имат полза. Като цяло гледната точка не е лишена от смисъл. Много малка част от хората поемат риск да направят нещо – да създадат предприятие, нови продукти, да наемат хора, които да работят. Т.е. държавата трябва да стимулира тези малцина, които ще раздават доходи и в това се състои процеждането.

Стиглиц възразява много аргументирано защо всъщност това не става. Защо? Защото политическият процес влияе върху законодателството и правилата. Той влияе върху функционирането на пазара, на конкуренцията, на рентата, монополите, картелите. Това просмукване надолу всъщност не се случва. Малцина богати всъщност са станали богати заради интелекта си и заради това, което могат. Често богатството обаче бива придобито и по престъпен начин.

За да тръгнат нещата отдолу нагоре, Стиглиц предлага данъчни промени. Той е твърдо „За“ прогресивното данъчно облагане. Той казва, че, ако данъците се намалят за по-бедните, ефектът би бил по-голям, защото богатите спестяват. Бедният харчи 100% от своя доход и реално той няма какво да спестява. По този начин счита, че в по-голяма степен би се стимулирало потреблението.

Стиглиц критикува, че не се прави много, за да се усъвършенстват технологиите, за да може по-малко да се замърсява. Поради тази причина той предлага идеята за създаване на т.нар. „зелена сметка на БВП“. В нея би следвало да се отчитат разходите, които причинява замърсяването. Стремейки се да извлечем печалба от всичко, явно вървим към един „див“ капитализъм, а на подобни проблеми не се обръща огромно внимание.

Автори като него понякога се оприличават на автори с уклон към социализъм. Но да се квалифицират автори като него като „ляв“ или „десен“ е опростяване, което е недопустимо. Политиците не бива да злоупотребяват с това, както се прави с Кейнс и с неговата теория за капитализма. Стиглиц не бива да бъде причисляван към тях - той е над тези неща.

В „Цената на неравенството“ той говори с много критики за финансовия сектор. Спира се на влиянието на политическия процес върху регулациите, които в края на краищата създават правилата и когато те се спазват, тогава пазарът е ефективен. Ако трябва да търсим аналог с България – това е много силно да се каже.

Каква трябва да бъде ролята на държавата? Колко точно държава? До каква степен трябва да се намесва тя, за да се разреши проблемът с неравенството?

В това отношение Стиглиц критикува освен търсенето на рента и субсидиите. Той дава пример с американската програма Medicare, която дава адекватно здравеопазване за възрастните хора. Проблем обаче е, че за лекарствата, които държавата доставя не може да се договаря. А трябва да бъде точно обратното – защото държавата се явява също голям потребител. Примерът му за субсидиите е свързан добри практики в Бразилия.

Препоръката на Стиглиц е едновременно да се увеличат данъците и разходите така, че текущият дефицит да остане непроменен. Той представя примери с мултипликатори, които измерват къде ефектът върху БВП би бил най-голям. Например - в кой сектор единица разход би увеличила с определен размер БВП. Ако отражението върху БВП е по-голямо, то според него е добре да се правят разходи в тази насока. Същото се отнася и за данъците – той говори за това при какви нива на доход е добре данъците да се увеличават.