Мартин Уулф: Икономиката генерира повече спестявания, отколкото бизнесът желае

Преди финансовата криза САЩ абсорбираха много от глобалните спестявания, но не в продуктивни инвестиции. Въпреки лесния достъп до евтин кредит инвестициите в основен капитал намаляха като процент от БВП след 2000 г. Една от причините е, че относителната цена на инвестиционните стоки се понижи – делът на реалните инвестиции остана стабилен, а този на номиналните спадна. Като изключим балонът отпреди 2000 г., бизнесът финансира своите инвестиции от собствените си спестявания – той не се нуждаеше от друго финансиране.

Така спестванията, които влизаха в САЩ се абсорбираха чрез задлъжняване на домакинствата и правителството. Ръстът в неравенството на доходите направи разчитането на нетното заемане от домакинствата още по-трудно. При равни други обстоятелства това трябва да повиши спестяванията на домакинствата – богатите, които обикновено изкарват повече, отколкото харчат, би трябвало да спестяват още повече с повишаването на доходите си. Временно решение на този проблем бе да се съблазнят по-бедните да заемат повече, отколкото могат да си позволят, за да продължат да харчат. Това се изрази в кризата от 2007-08 г. 

Накратко, световната икономика генерира повече спестявания, отколкото бизнесът желае да използва, дори при много ниски лихви. Това важи не само за САЩ, но и за повечето значими богати държави.

Излишъкът от спестявания се превърна в ограничител на текущото търсене. След като той обаче е свързан с по-слаби инвестиции, това предполага слаб растеж на потенциалното предлагане. Тази трудност предшестваше кризата, която от своя страна влоши ситуацията.

Какво трябва да се направи? Един възможен отговор на излишъка от спестявания спрямо инвестициите биха били още по-отрицателните реални лихви. Затова някои икономисти апелират за по-висока инфлация. Това обаче би било трудно за постигане, дори да е политически приемливо. Друга възможност, очертана от Андрю Смидърс в „Пътя към възстановяването“ е да се заемем с пречките пред корпоративните инвестиции, като според него одновен проблем са бонусите, заради които мениджърите манипулират цените на акциите, чрез обратни изкупувания, вместо да увеличават продуктивните инвестиции.

Друга възможност, дискутирана от Смидърс и подкрепена от мнозина икономисти (влючително мен), е да се използва днешният излишък на спестявания, за да се финансира увеличение на публичните инвестиции. Това може отчасти да е свързано с преход към растеж, базиран на по-малко въглеродни емисии. Друга възможност е да се подпомогнат капиталовите потоци към развиващите се икономики, където би трябвало да са най-добрите инвестиционни възможности. Няма смисъл такава голяма част от световните спестявания да търсят инвестиционни възможности там, където те очевидно не съществуват.

Трудно е да се повярва, че увеличението на бизнес инвестициите в богатите държави ще успее да абсорбира излишъка от желани спестявания на света. Защо в крайна сметка трябва да очакваме това да се случи в страни със застаряващо население, високи заплати и забавени икономики. Тези държави обаче са изправени пред доста по-голямо предизвикателство от последиците на финансовата криза. Те може да се изправят пред много по-дълъг период на слаб растеж и потиснато предлагане.

Най-добрият отговор в такъв случай са мерките, насочени към повишаване продуктивността на частните и публичните инвестиции. Да, грешки ще бъдат направени, но ще е по-добре да се рискуват грешки, отколкото да се приеме цената на едно лишено от богатство бъдеще.