Изоставянето на еврозоната може би е единственият шанс за европейската периферия

Преходът от стара към нова валута може да бъде осъществен бързо и ефикасно. Всички пари в обращение, както и дълговете, се реденоминират в новата валута. Обикновено, преди старите банкноти и монети да бъдат изтеглени, те се маркират с печат или мастило, а тези които не са маркирани, се обявяват за неизползваеми.

Междувременно се печатат нови банкноти. На границата се налага капиталов контрол, който има за цел да предотврати изнасянето на немаркирани банкноти извън страната. Целият този процес не е лесен, но може да бъде осъществен чрез сравнително лесни и прозрачни стъпки.

Фалитите и дълговото преструктуриране трябва да бъдат съпътствани от напускане на еврозоната, реденоминиране на държавния дълг в местна валута и принуждаване на кредиторите да приемат загуби. Почти всички облигации в Европа са издадени под местна юрисдикция и точно затова реденоминацията на дълговете няма да е проблем. Девалвирането и изплащането на дълговете в драхми, лири или песети значително би понижило реалната дългова тежест.

Критиците на подобен сценарии изтъкват, че финансовата паника би унищожила голямо количество капитал, както и много европейски банки. Добре е да си спомним думите на Джон Стюарт Мил: „Паниката не унищожава капитали, тя само разкрива степента, до която капиталът вече е бил унищожен чрез безотговорни инвестиции в безнадеждно непродуктивни начинания“.

Изоставянето на еврото просто ще премахне съществуващите дисбаланси и ще кристализира загуби, които вече са налице.

Грозната истина, която европейските политици не искат да признаят е, че еврото е съвременен вариант на златния стандарт, при който тежестта на предизвиканите от дисбалансите корекции пада върху по-слабите страни. Както златният стандарт еврото предизвиква корекции на реалните цени и заплатите вместо на валутните курсове.

И точно както златния стандарт то оказва рецесионен натиск. Така еврото се превръща в затвор за длъжници.

Всеки развод в еврозоната без съмнение би бил болезнен. В подобен сценарий обаче има и положителен елемент. Страни, които фалират и девалвират валутите си обикновено преживяват мимолетна рецесия, следвана от много силен и продължителен период на растеж.

Периферията на еврозоната вероятно ще има различна съдба. Бързо застаряващото население и структурната склонност към високи разходи изискват фундаментални реформи, които са невъзможни при настоящия валутен режим.

Напускането, девалвацията и фалита ще позволят на страните от периферията на еврозоната да се измъкнат от кризата с чисти баланси и конкурентни валути. Така те ще имат по-реален шанс да преструктурират икономиките си.
 
При повечето дългови кризи през изминалото столетие реалният брутен вътрешен продукт (БВП) на засегнатите страни се е понижавал за едва 2 до 4 тримесечия (Азия през 1997 г., Русия през 1998 г., Аржентина през 2002 г.)

Нещо повече, реалните нива на БВП са се възстановявали до предкризисните си нива в рамките на 2 до 3 години. Също така, повечето страни са успявали да се върнат на международните облигационни пазари сравнително бързо.

Ако историята може да ни научи на нещо в случая, то е, че изоставянето на еврозоната може да се окаже единственият шанс за европейската периферия.