Битката с фискалното страшилище

Световната икономика очевидно потъва, а централните банкери, които би трябвало да отговарят за нея, са доста объркани. Или поне това сочат резултатите от срещата на високо равнище на Г-20 в Шанхай в края на миналия месец, коментира професорът по икономика в University of California и старши политически съветник на МВФ Бари Айхенгрийн за project-syndicate.org.

Международният валутен фонд, който наскоро намали прогнозата си за глобалния растеж, предупреди присъстващите на срещата на Г-20, че вероятно предстоят още понижения. Въпреки това всичко, което излезе от срещата, бе слабо изявление за преследване на структурни реформи и отбягване на политики, при които дадена страна се опитва да намери решение на икономическите си проблеми на гърба на съседните страни.

Още веднъж паричната политика се превърна в единственият избор. Централните банки поддържат лихвените си проценти ниски през по-голямата част от последните осем години. Експериментират и с количествено облекчаване. Последната им нетрадиционна стъпка бе да свалят лихвените проценти под нулата.

Има логика в мотивацията: някой трябва да направи нещо, за да запази световната икономика в състояние на платежоспособност, а централните банки са единствените, които могат да действат. Проблемът е, че паричната политика все повече върви към изтощение. Не е ясно дали лихвените проценти могат още да бъдат потискани.

Нещо повече, отрицателните лихвени проценти започнаха да влошават здравето на банковата система. Таксуването на банките за привилегията да поддържат резерви повишава цената, която плащат, за да правят бизнеса си. Тъй като домакинствата могат да изберат сейфове, в които да сложат парите си, на банките им е трудно да таксуват вложителите заради това, че пазят средствата им.

В слаба икономика банките нямат много голяма възможност да прехвърлят разходите си чрез по-високи лихвени проценти  по кредитите. В Европа, където експериментът с отрицателните лихвени проценти е най-напред, затрудненото положение на банките е добре видимо.

Решението е просто. Проблемът със слабото търсене трябва да се реши не като се опитваме допълнително да отслабим паричните условия, а чрез повишаване на публичните разходи. Правителствата трябва да взимат заеми, за да инвестират в изследвания, образование и инфраструктура. В момента подобни инвестиции струват малко предвид ниските лихвени проценти. Продуктивните публични инвестиции ще повишат и доходността на частните инвестиции, насърчавайки компаниите да стартират допълнителни проекти.

Ето защо е смущаващо да видим отказа на централните банкери, особено в САЩ и Германия, дори да помислят за подобни действия, въпреки наличното фискално пространство (както показват рекордно ниската доходност по държавните ценни книжа и реално всеки други икономически показател).

В Германия идеологическото отвращение от бюджетни дефицити е дълбоко залегнало. То се корени в доктрината на „ордолиберализма“ след Втората световна война, според който правителството трябва да прилага договори и да гарантира адекватна конкуренция, но трябва да избягва всяка друга намеса в икономиката.

Придържането към тази доктрина не позволи на германските следвоенни политици да бъдат изкушени от ексцесии, подобно на Хитлер и Сталин. Но цената за това бе висока. Ордолибералният акцент върху личната отговорност насърчи безпричинната враждебност към идеята, че отговорните поотделно действия не водят автоматично до желаните общи резултати. С други думи - направи германците алергични към макроикономиката.

Застаряването на германското население след това ги накара да мислят, че спешно трябва да спестяват заедно за пенсионирането си чрез излишъци. А една изключителна поредица от бюджетни дефицити след обединяването на Германия през 1990 г. сякаш само влоши, а на реши, структурните проблеми на обединена Германия.

В крайна сметка, враждебното нежелание за ползване на фискалната политика може да бъде проследено обратно до 20-те години, когато бюджетните дефицити водеха до хиперинфлация. Обстоятелствата днес може би са напълно различни от тези през 20-те, но все още има вина по асоциация.

В САЩ гражданите са подозрителни към властта на федералното правителство, включително властта да има дефицити, което фундаментално е федерален прерогатив. От независимостта до Гражданската война това подозрение е най-силно в американския Юг.

В средата на 20 век по време на движението за граждански свободи политическият елит на Юга е този, които се противопоставя на силното ползване на федерална власт. В Юга се оформя стабилен републикански блок с лидери, които се противопоставят на упражняването на федерална власт с изключение на тази по прилагането на договори и по конкуренцията – враждебност, която включва най-вече контрациклична макроикономическа политика. Добре дошли в ордолиберализъм с американски привкус от Юга. Волфганг Шойбле, запознайте се с Тед Круз, коментира Бари Айхенгрийн.

Идеологическите и политическите предразсъдъци, дълбоко вкоренени в историята, трябва да бъде преодолени, за да се сложи край на настоящата стагнация. И ако продължителен период на слаб растеж след криза не е моментът за това, тогава кой е?