Преосмисляне на приоритетите - трябва ли икономическият ръст да е самоцел?

Често пъти модерната макроикономика изглежда третира бързият и стабилен икономически растеж като ултимативната цел и крайна точка на политиката. Това виждане е просмукано в политическите дебати, заседанията на централните банки и в заглавията на вестниците.

Дали наистина обаче е разумно растежът да се приема като основната цел на обществото и тя да е константа във всяка една политика, както биха ни казали учебниците по икономика, пита Кенет Рогоф, преподавател по икономика в Харвард и бивш главен икономист в Международния валутен фонд.

Със сигурност много от критиците на стандартната иконометрия са се застъпвали за по-широки показатели за благосъстояние, каквито са продължителност на живота, образование и други. В тази група се включват изследвания като доклада на Обединените нации за човешко развитие, а в последно време и ръководената от икономисти като Джоузеф Стиглиц и Амартая Сен Комисия за измерване на икономическото развитие и обществен прогрес.

Вероятно обаче съществува проблем, който е далеч по-дълбок от ограниченията на статистиката – провалът на модерната теория за икономическия растеж да оцени адекватно, че хората по своята същност са социални създания. Те оценяват своето благополучие на база това, което виждат около себе си, а не по някакъв абсолютен стандарт.

Икономистът Ричард Истърлин има добре познато изследване, което показва, че „щастието” се е увеличило изключително малко през десетилетията след Втората световна война, въпреки тенденцията за ръст на доходите.

Не е нужно да се обяснява, че изследването не е особено валидно само за най-бедните държави, където рязкото увеличение на доходите често пъти позволява на обществото да усети огромно подобрение на живота. Тези подобрения по презумпция корелират с всички разумни показатели за благоденствие.

Почти сигурно е, че в развитите икономики сравняването на поведението е важен фактор за това какво хората осъзнават като благоденствие. Ако това е така, то съвкупният ръст на заплатите по всяка вероятност ще се пренесе с доста по-малка степен в личните оценки, отколкото би се отразил ръстът на личния доход.

Ако тази теза се развие, сравняването на поведението може да покаже съвсем различни модели на отношението между икономическия ръст и някои предизвикателства като вредите за околната среда, отколкото предполагат конвенционалните теории.