Често пъти модерната макроикономика изглежда третира бързият и стабилен икономически растеж като ултимативната цел и крайна точка на политиката. Това виждане е просмукано в политическите дебати, заседанията на централните банки и в заглавията на вестниците.
Дали наистина обаче е разумно растежът да се приема като основната цел на обществото и тя да е константа във всяка една политика, както биха ни казали учебниците по икономика, пита Кенет Рогоф, преподавател по икономика в Харвард и бивш главен икономист в Международния валутен фонд.
Със сигурност много от критиците на стандартната иконометрия са се застъпвали за по-широки показатели за благосъстояние, каквито са продължителност на живота, образование и други. В тази група се включват изследвания като доклада на Обединените нации за човешко развитие, а в последно време и ръководената от икономисти като Джоузеф Стиглиц и Амартая Сен Комисия за измерване на икономическото развитие и обществен прогрес.
Вероятно обаче съществува проблем, който е далеч по-дълбок от ограниченията на статистиката – провалът на модерната теория за икономическия растеж да оцени адекватно, че хората по своята същност са социални създания. Те оценяват своето благополучие на база това, което виждат около себе си, а не по някакъв абсолютен стандарт.
Икономистът Ричард Истърлин има добре познато изследване, което показва, че „щастието” се е увеличило изключително малко през десетилетията след Втората световна война, въпреки тенденцията за ръст на доходите.
Не е нужно да се обяснява, че изследването не е особено валидно само за най-бедните държави, където рязкото увеличение на доходите често пъти позволява на обществото да усети огромно подобрение на живота. Тези подобрения по презумпция корелират с всички разумни показатели за благоденствие.
Почти сигурно е, че в развитите икономики сравняването на поведението е важен фактор за това какво хората осъзнават като благоденствие. Ако това е така, то съвкупният ръст на заплатите по всяка вероятност ще се пренесе с доста по-малка степен в личните оценки, отколкото би се отразил ръстът на личния доход.
Ако тази теза се развие, сравняването на поведението може да покаже съвсем различни модели на отношението между икономическия ръст и някои предизвикателства като вредите за околната среда, отколкото предполагат конвенционалните теории.
преди 12 години Мерси за коментара. Има ли по-силни инстинкти от този за самосъхранението и страха да не изчезнеш?"Човешки мозък не може да "изчисли" решението" - прав си, но това в какво човек вярва със сигурност предопределя какво ще прави. отговор Сигнализирай за неуместен коментар
преди 12 години интелигентно разказано, но едностранчиво развито около страха. Човешки мозък не може да "изчисли" решението. отговор Сигнализирай за неуместен коментар
преди 12 години Тогава поне ще вярват/знаят, че зависят от себе си и това ще елиминира завистта и страха от по-големия, по-силния. Страхът тогава ще е друг - за оцеляването на планетата като цяло, и всеки ще има еднакъв интерес това да се случи. Тогава технологиите ще могат сигурно да осигурят насъщния на всеки по земята, и това, в комбинация с "равния шанс", би трябвало да елиминира нуждата от "САМОЦЕЛЕН ИКОНОМИЧЕСКИ РЪСТ", защото няма да го има страхът от съседа, а ще стане ясно АМА НА ВСЕКИ, че, този ръст е ненужен и не носи благоденствие, а само стрес и природна мизерия. Това ще бъде един много по-глобален, свързан и аморфен свят, един вид свят-държава и всеки, ще разбира, че неговият личен интерес, се припокрива с този на всеки друг земен човек. И, ще гласува за общото благоденствие и "оцеляване"....само да не дойдат инзвънземните междувременно и да ми развалят плана... отговор Сигнализирай за неуместен коментар
преди 12 години РЕШЕНИЕТО......най-вероятно ще дойде от самосебе си, когато корпорациите най-накрая изземат цялата власт от държавите, няма повече граници, и има пълна свобода на движение на икономическите ресурси - капитал, работна ръка, природни ресурси - и няма законодателни ограничения върху бизнеса, или най-малкото тези са уеднаквени в (почти) целия свят. В рамките на САЩ това е постигнато донякъде вътрешно, между отделните щати, но и на САЩ им се напомня неприятно от време на време, че не са сами на света (2-ра Св. в-на, конкуренция от Азия)Единствения, голям проблем е че, преди това да стана в глобален мащаб, светът може да се разруши от война или да бъде екологически унищожен. От друга страна, единствената гаранция това да не се случи е хората да разберат, че са в една лодка. Това пък е само възможно ако всички усещат, че имат равни шансове да си градят благоденствието сами, макар и да не са равни с другите. отговор Сигнализирай за неуместен коментар
преди 12 години Това ми напомня за историята на утопичните социалисти през 19в. Един ф абрикант решил, че ще бъде "по-добър" от колегите си и ще плаща "човешки надници" на работниците си. Нали той вече имал предостатъчно за 5 поколения напред. Е, да ама другите не искали да направят същото и той скоро фалирал, защото се оказал неконкурентноспособен. Така е и днес - ако другите държави имат растеж, само наивника ще изостане от играта - за своя сметка. Много е трудно, дори неприятно да си непрекъснато на върха, конкурентноспособен, но май е неизбежно. отговор Сигнализирай за неуместен коментар
преди 12 години Тук имаме противопоставяне на интересите на корпорациите (банки, бизнес) срещу тези на отделните национални првителства. От едната страна са гласуващите в една държава, а от другата - интересите на инвеститорите (от цял свят), които управляват чрез капитала си банките и бизнеса.Така, не става дума само за икономияески ръст с цел благосъстояние, а също така за икономически ръст с цел в бъдеще да не си изгубим благосъстоянието, за самосъхранение. Както е добре е забелязал Кенет Рогоф, ние бихме били много по-щастиви с по-малко, само да не беше страхът, че някой друг има повече, тоест е по-силен, и потенциално опасен за нас. Понеже така е било винаги, така и ще бъде винаги. Не че светът не се променя, но е наивно да се мисли, че някаква висока "цивилизованост" идея или "духовно ниво" ще промени нещата, защото животинският страх от по-силния е в основата о той не може и няма да изчезне никога. отговор Сигнализирай за неуместен коментар
преди 12 години За да реализират желанието си за сигурност и безопасност от "по-силните" хората се организират в "групи по интерес" - семейство, род, племе, нация, държава, федерална държава (САЩ, Германия). В историята е имало големи империи като Римската, Китайската, т.н., но като цяло държавата-нация е явление от последните 200-300 години. С времето, не само формите на организация на хората са станали по-сложни и все-обхватни, но и начините за водене на войни - по-ефективни и разрушителни. През 19-20 в. имаше много такива войни между национални държави. В наше време транснационалните корпорации постепенно изместват отделните държави, като съюзи на отделни хора, с цел оцеляване. Не само това, от доста време, в САЩ най-вече, корпорациите диктуват все по-успешно политиката не правителството, и националните ценности губят влияние. Същото се случва и в Европа, и е в голяма степен за сегашната криза. отговор Сигнализирай за неуместен коментар
преди 12 години Ще се опитам да се върна към ТЕМАТА на статията - трябва ли икономическият ръст да е самоцел?Отговорът е не би трябвало да е, но е...Иконимическият ръст дава сила и власт и позволява да се води успешно война или да се заплашва а такава поне.Винаги е било така.Хората от веки-веков са воювали помежду си - с копие, с танк, с политика, с пари...Общото в цялата история е, че войните са деструктивни и никой не ги обича. А защо ги водим? Защото човеците очевидно не са изцяло разумни същества, а се водят от животинските си инстинкти (някои ги е срам да си го признаят, или не го разбират). Знаем че най-силният инстинкт е този за самосъхраненито, тоест, страхът да не изчезнеш. В природата по-големият изяжда по-малкия. Хората водят войни заради този страх. Икономическият ръст е ред неща, но когато става въпрос за отношения между нации, той е най-добрата застраховка за бъдещето, защото гарантира, че си от силните. отговор Сигнализирай за неуместен коментар
преди 12 години Сещам се за един анекдот "по принцип - де факто". Та за сега не виждам огромни напъни за разходки към звездите, обратното, съкращаване на бюджети и програми!/засега/. А освободената работна сила за сега я виждам единствено като безработна и твори всичко друго, но не и каквито и да е блага/духовни, интелектуални или материални/. Да нещата "по принцип" трябва да са така както казваш ти или hellwitch, но "де факто" са други. Въпрос на интереси на разни хора вероятно, не мислиш ли? Та анекдота е поучителен.... отговор Сигнализирай за неуместен коментар
преди 12 години Случайно да ти хрумна, че рано или късно ще започнем да изнасяме хора и стоки за Марс или която и да е планета или смяташ, че човечеството ще си остане на планетата. помисли го и от гледна точка на това, че замяната на хора в пройзводства, който могат да бъдат заменени с робти освобождава човешки ресурс за там където не могат да бъдат заменени хората. Щастъето за човек е много по важен фактор от това какви са макро икономическите показатели. отговор Сигнализирай за неуместен коментар