Преосмисляне на приоритетите - трябва ли икономическият ръст да е самоцел?

За да бъдем честни, в ограничена, но важна литература се признава, че индивидите изхождат от исторически или обществени сравнения при формирането на своето мислене и икономически избори. За съжаление обаче тези модели имат тенденция за манипулиране, оценка и интерпретация.

Със сигурност има някаква абсурдност във фикс идеята за максимизирането на икономическия ръст в дългосрочен план и пренебрегването на други рискове и въпроси.

Нека направим прост експеримент. Да си представим, че националният доход на глава от населението (или някой друг широк показател за благосъстояние) се увеличава с 1% на година през следващите няколко века. Именно това е темпът на увеличение в развитите страни през последните години.

С годишен ръст от 1 на сто поколението, родено след 70 години, ще се радва на двойно по-виок доход от сегашния. За два века доходите ще скочат осемкратно.

Сега да предположим, че живеем в по-бързорастяща икономика, където ръстът на доходите на глава от населението расте с по 2% годишно. В този случай доходите ще се удвоят само за 50 години, а за осемкратно увеличение ще е нужен едва век.

Накрая нека се запитаме – колко всъщност ни е грижа дали ще отнеме 100, 200 или 1 000 години за осемкратно увеличение на доходите? Не би ли си струвало да се притесняваме повече за дългосрочната устойчивост на икономиката – дали няма да има война или дали глобалното затопляне няма да доведе до катастрофа, която да изкара от релси човечеството за дълги години напред?

Дори ако мислим егоистично за собствените си наследници, по презумпция бихме имали стремеж и бихме опитали да допринесем положително за бъдещото общество. Ако приемем, че те ще се чувстват по-добре, отколкото ние и нашето поколение, то какво значение ще има абсолютното ниво на техните доходи?