Ст. Александров: Наивно е да разчитаме на потреблението като фактор за растеж

- Ще Ви върна в началото на Вашето изказване. Да разбирам, че сте съгласен, че един от най-трудните въпроси е как да се стимулира вътрешното потребление? Именно износът бе причината да не изостанем значително.

Не, няма друг начин. Наливането на пари, както се опитват със социалните ангажименти – като увеличиш детските, семейните, ще увеличиш с малко пенсиите – това не е фактор с такива размери, с които можеш да промениш нещата. Трябва да си прекалено наивен, че всичките тези пари ще отидат директно на пазара.

Някои пенсионери, дори и при скромните пенсии, продължават да спестяват. Една част от увеличението, макар и на най-ниските пенсии, пак ще отиде под формата на спестявания, а няма да отиде на пазара. Това е много търкана тема – дали ако си позволим по-рязко да вдигнем доходите, дали това не би задействало потреблението.

- Май няма универсална формула?

Досегашната практика е показала, че за България това не е работеща схема. Сега, спорно е дали обедняваме или не, но е факт, че в тези тежки условия растат спестяванията, а не потреблението, което също е показателно за състоянието на нещата.

- Замразяването на възрастта за пенсиониране бе разтълкувано от мнозина като ход на управляващите да прехвърлят отговорността на следващото правителство за евентуалното връщане на пенсионната реформа и като подготовка за предсрочни избори. Страхуват ли се политиците да извършат пенсионна реформа, а и реформи като цяло?

Първо, няма ясна визия каква реформа трябва да се направи. Това не е лесно. Със студентите коментирахме, че за мен, ако техните внуци живеят в нормални условия от гледна точка на пенсионната система, те трябва да бъдат доволни. Дупката е толкова голяма. Проблемите са толкова големи. Факт е, че за 20 години не се намери сериозно решение на въпроса означава, че няма политическа сила или коалиция, които сами да разрешат този проблем. По цял свят всеки, който е дръзнал да прави по-съществени реформи, е платил съответна цена, дори дълбоко уважавани световно признати авторитети като икономисти, политици, финансисти. Много пъти съм казвал, че колеги, които по мое време са били финансови министри, а след това станаха премиери на съответните държави, в момента, в който пипнаха тази сфера, станаха най-черните хора. Някои от тях въобще слязоха от политическата сцена.

Аз лансирам една такава идея, че по-специално трябва да бъде постигнат един консенсус от експерти и специалисти и да се намери формулата, която да бъде формулата за решението на въпроса, скрепена по някакъв начин и от политиците, да няма значение по-нататък кой ще управлява. Да е ясна схемата, механизмът, по който ще се прави реформата. Още повече, че има един български феномен, че ние винаги търсим с нещо да се оправдаем. Когато предприемаме непопулярни действия, ние искаме да имаме оправдания. Въпросът е да се достигне до модел, който да бъде поет като политически ангажимент и да бъде реализиран в следващите 10 години. Дори и да не споделяме точно тази идеология, но да сме задължени на база това споразумение да я реализираме.

Това е отдушник, защото, като предприемаш действия или трябва да се оправдаеш с наследството, което не си очаквал, че е толкова зле, или чрез някакъв натиск, че някой ни заставя да го направим - било то договорът за членство в ЕС, било то натиск от някои други институции... Ако обърнете внимание, ще видите, че всяко нещо, което засяга нечий интерес, а то няма решение, което да не засяга нечий интерес, винаги се аргументира, че някой ни го иска, някой го налага и сме длъжни да го направим, а не защото трябва да го направим. Това е много сериозен проблем. Нашите политици трудно ще го разберат.

Не може просто да се вземе пенсионната реформа на Швейцария, например, и да я вкараш в България. Правилото можеш да го вкараш, но то не решава проблема. Както пенсионната система на скандинавските държави. Просто няма такъв феномен. Трябва да направиш български модел, защото ситуацията в България – демографската картина, перспективите – са коренно различни от това, което е в други страни. Тук няма място за популистки ходове. Действително трябва просто да се намери най-доброто решение, което, независимо от цената, която някой ще плати, трябва да бъде осъществено. Повече от ясно е, че тази цена ще трябва да бъде платена. Всеки опит да бъдат удовлетворени интересите и на пенсионерите, и на децата води доникъде. Някой трябва да плати. За съжаление пенсионерите са тези, които трябва да платят цената, за да живеят техните внуци. Защото, ако решат да я прехвърлят върху техните внуци, то нито те, нито техните внуци ще живеят. Това са азбучни истини и мисля, че всеки човек ги е осъзнал.

И в образованието е същото, и реформата в здравеопазването е такава, и пенсионната. Това са много тежки сфери. Не случайно 20 години имитираме различни подходи и реформи, плащаме висока цена, харчим немалко пари, но въпреки всичко положението става по-лошо, отколкото е било, а не по-добро. Ние трябва да си дадем отговори на много въпроси. Трябва ли да имаме няколко здравни фонда? Дали останалите здравни фондове трябва да са частни или трябва да има друг държавен здравен фонд? На какъв принцип трябва да бъдат изградени? Защото ние виждаме, че доброволните пенсионни фондове не изиграха тази роля, която се очакваше, че ще изиграят. Има и притеснения, че тогава, когато задължителните и допълнителните вноски отиват в частни фондове, тези пари не се менажират по най-добрия начин. Заговори се едва ли не за национализация на тези фондове. Тези разговори не са безпочвени в интерес на истината.

Има много световни практики, но те трябва да бъдат обобщени, да бъдат адаптирани и да се види кое би работило в България и кое не, каква е цената и кога във времето ще бъде платена.