Безплодният сблъсък на икономическите теории

В сблъсъците на икономическите теории, които са и войни по отношение на избора на политики, две много лоши направления изместват добрите теории, пише в материал за Financial Times Нобеловият лауреат по икономика Едмънд Фелпс.

Кейнсианските възгледи, които почти бяха забравени на макрониво, отново придобиват популярност. Те заемат позицията, че фискалните „стимули“ от какъвто и да било вид са ефективни срещу всякакъв вид кризи. Кейнсианската стратегия е да се гони победа срещу основния им противник – неокласиците, като това става чрез осмиването на гледната им точка, че спадът в заетостта е свързан със свиването на предлагане на труд.

Неокласическата теория на равновесието в икономиката, към която мнозина икономисти са скептични, също започна да намира своите нови привърженици. Основният постулат на тази теория е, че рецесиите и дори тежките от тях, са предизвикани от случайни пазарни събития и се регулират чрез приспособяване на пазара. Стимули за насърчаване на търсенето не се използват, тъй като на практика не би трябвало да има систематичен недостиг на търсенето.

Поддръжниците на тези направления показват ограничено познание на направленията в макроикономиката през последните 100 години. Така „кейнсианците“ сякаш никога не са изучавали трудовете на Кейнс, а неокласиците възприемат грешно или изобщо не четат Хайек. Така че не би трябвало да е чудно, че възникват заблуди.

Грешката на „кейнсианците“ е, че те приемат това, че всички сривове, абсолютно всички, са изцяло следствие от „проблеми с координацията“ - погрешните очаквания предизвикват излишъци в предлагането.

Връщайки се назад, когато моделирах ефектите от очакванията за десетилетия, аз зная, че те са имали последствия. Съгласен съм с това, че компаниите изглежда подценяват съкращенията и пониженията в цените на продуктите на конкурентите си в момент на спад, пише Фелпс. Този прекомерен оптимизъм е повод за излишък в предлагането на стоки и работна сила. Така че какъвто и да било икономически стимул би могъл да има кейнсиански ефект, посочва той.

В настоящия момент обаче този излишен оптимизъм се е изчерпал. Ако се стимулират разходите на домакинствата или правителството, това ще доведе до ръст на лихвените проценти, което ще смъкне цените на активите и вероятно ще унищожи повече работни места, отколкото са създадени чрез стимулите.

Грешката на неокласиците е техният принцип, че пълната заетост, макар и ударена от някакво събитие, винаги се насочва обратно към някакво нормално ниво. От тази гледна точка заетостта не може да бъде променена чрез каквото и да е увеличаване на търсенето.

В случай че потребителите фалират, неокласиците казват, че пазарите ще отговорят с понижение на лихвените проценти до ниво, при което ще се запълнят празнотите. В случай че бизнес инвестициите изглеждат слаби пък и че те няма да получат подкрепата на нов ипотечен балон, те биха казали, че реалният валутен курс ще девалвира до ниво, което ще увеличи износа.

Неокласиците не разбират, че лихвените проценти не могат да паднат прекалено много в една отворена икономика и че слабата валута води до свиване на предлагането, което би могло да потисне растежа, който ще дойде от ефектите от промяната на износа и вноса.

Тези заблуди дават измамно спокойствие на анализаторите, че по един или друг начин пълното възстановяване е пред нас – благодарение на правителствените разходи или на самокоригиращите се пазарни сили. Така, както го виждам аз, окаяното състояние на фамилните бюджети, банките и много компании, вещае „структурен срив“ с дълга продължителност, посочва икономистът.

Заетостта ще се възстанови, бързо или бавно, само дотолкова, доколкото може да я подкрепят инвестициите. Силно неясно е дали правителствените разходи за инфраструктура ще помогнат, след като се вземат предвид ефектите за заетите, които ще трябва с данъците си да платят за инвестициите.

Най-дълбоката заблуда е ултрамодерната идея, че неправомерни действия на банките са предизвикали ипотечния балон – балон, при чието спукване икономиката бе разтърсена до своите основи. Всички могат да се съгласят, че увеличеното кредитиране и строителство премина в неприятната действителност, че разходите нарастваха заедно с производството.

По този начин цените търсеха своето по-високо равновесно ниво. Само по себе си обаче това не може да обясни растежа от 60 на сто в цените на жилищата за период от четири години.

За да се обясни такова голямо повишение, трябва да се признае, че очакванията са изиграли своята роля. Спекулантите изглежда са очаквали цените на имотите да се изстрелят нагоре и те отлетяха. Банките пък, виждайки все по-голямото обезпечение, предлагано от имотите, отговориха с увеличаване на ипотечното кредитиране.

От тази гледна точка кризата бе доведена от спекулации. Погрешните действия на банките не са достатъчни, а и не са необходими, за да се получи така. Балоните идват след дълго преследване на бонуси. Кризата можеше да се случи и при наличието на финансов сектор от типа на този през 50-те години.

Урокът, на който ни учи кризата, макар тя още да не е отминала, е това, че на пазара няма някаква магия: очакванията за цените на активите не могат да бъдат „рационални“ по отношение на някакъв известен и широко приет модел, при положение че такъв модел не съществува.

Най-острата грешка в съмнителния дебат между двете направления е техният повърхностен и механичен характер – сърцето на неокласическта система и хидравликата на кейнсианската – работят, за да отклонят политиците от основните въпроси за динамизма на икономиките на САЩ и Великобритания. Икономиката плати ужасна цена за времето, прахосано за кейнсианската и неокласическата теория.

Сега политиците биват подвеждани от призивите на същите тези безнадеждно неадекватни гледни точки.