Превръщат ли се САЩ в новата Русия?

Превръщат ли се САЩ в Русия? Този въпрос изглежда провокативен, ако не дори и скандален. Интересното е, че човекът, който го задава, е бившият главен икономист на Международния валутен фонд (МВФ) и професор в Sloan School of Management в Масачузетския институт по технологии Саймън Джонсън.

В свой материал специалистът сравнява влиянието на американската „финансова олигархия“ върху политиката на САЩ с поведението на бизнес елитите в развиващите се страни. Дали такива сравнения имат смисъл? Отговорът е да, но до известна степен, казва в коментар на тази публикация колумнистът на Financial Times Мартин Улф.

„В своята дълбочина и внезапност американската икономическа и финансова криза шокиращо силно напомня за тенденциите, които през последните години се наблюдават на развиващите се пазари“, смята Джонсън. Сходствата са очевидни: големи потоци от чуждестранен капитал, мощен ръст на кредитирането, прекомерно висок ливъридж, балонизирани цени на активите, особено на недвижимите имоти и в крайна сметка колапс на цените и финансова катастрофа.

„Съществува обаче и една по-дълбока и обезпокоителна прилика: интересите на бизнес елита – в случая на САЩ – финансовия, изигра централна роля за създаването на кризата, правейки все по-големи рискови залози с безрезервната подкрепа на правителството до момента, в който дойде неизбежният колапс. Освен това огромното благосъстояние, което създаде и концентрира в ръцете си финансовият сектор, даде на банкерите прекомерна политическа власт“, се казва в материала на Джонсън.

Специалистът посочва, че размерът на финансовия сектор пречи на разрешаването на кризата. Банките не искат да признаят целия размер на загубите си, защото това вероятно би ги показало като несъстоятелни. Това поведение, от своя страна, е корозивно: нездравите банки или не кредитират (пазейки парите си за увеличение на резервите), или правят отчаяни залози в рисково кредитиране и инвестиции, които биха могли да донесат голямо възнаграждение, но вероятно няма да донесат никакъв приход. И в двата случая икономиката ще продължи да страда, както и се случва, а активите на банките ще продължат да се обезценяват, създавайки силно деструктивен цикъл.

Адекватен ли е такъв анализ? Това е въпрос, по който разсъждавах по време на тримесечния си престой в Ню Йорк и посещенията ми до Вашингтон, пише колумнистът на FT Улф.

Без съмнение, казва Улф, сме свидетели на значително увеличение на важността на финансовия сектор. През 2002 година той генерираше удивителните 41 на сто от печалбите в американския корпоративен сектор. През 2008 година задлъжнялостта на частния сектор достигна 295 на сто от БВП, докато задълженията на самия финансов сектор достигнаха 121 на сто от БВП за 2008 година. В същото време средното заплащане нарасна от близо до средното за всички индустрии за периода 1948-1982 година до 181% от него през 2007 година.

В свой материал Томас Филипън от Stern School в Ню Йорк и Ариел Ришеф от университета Вирджиния стигнаха до извод, че финансовият сектор е предлагал високи възнаграждения и е изисквал големи умения между 1909 и 1933 година, след което се наблюдавал относителен спад до 1980 година, когато отново започнал да си гради такова име. Изводите от това изследване се обосновават с дерегулацията, която е „отприщила креативността и иновациите и е увеличила търсенето на качествени служители“.

Дерегулацията генерира също така ръст на кредитирането – суровината, която създава финансовият сектор и от която той се изхранва. Превръщането на кредитите в доход обаче е причината рентабилността на финансовата система да се окаже илюзорна. Казано по друг начин, експанзията на финансовия сектор ще обърне посоката си, поне що се отнася до САЩ: ръстът на кредитирането и ливъриджа прикриват ниската или дори несъществуваща рентабилност на много дейности, които ще изчезнат, отчасти защото дълговете също трябва да бъдат ликвидирани.

Златните години на Wall Street свършиха – завръщането на регулацията е причината и следствието на промяната.

Професор Джонсън отива дори още по-далеч в своите разсъждения. Той посочва, че отказът на влиятелните институции да признаят загубите си – подкрепени от правителството, може да направи изхода от кризата невъзможен. Освен това фактът, че САЩ се радват на привилегията да имат възможността да заемат средства в собствената си валута далеч по-лесно от развиващите се страни чрез емитиране на ценни книжа, може да превърне кризата в продължителна болест за икономиката.

Това е и причината за поредицата от импровизации или „сделки“, чиято основна цел е да спасят колкото се може по-голям дял от финансовата система по възможно най-щедрия начин, по който политиците смятат, че могат да си позволят.

Съгласен съм с критиките на предприетите до този момент политики, посочва Улф. В дебата относно „публично-частните инвестиционни партньорства“, предприети от Тимъти Гайтнър критиците са прави: ако този модел работи, то това е защото по непрозрачен начин прехвърля средства от данъкоплатците към банките. Не съм убеден и че „стрес-тестовете“ на банковия капитал ще доведат до желаните резултати.

Превръщат ли тези слабости САЩ в Русия? Отговорът е не, смята Улф и посочва, че в много от развиващите се страни има колосална и явна корупция. В САЩ пък влиянието идвало по-скоро от система от убеждения, отколкото от лобистки групи и се е смятало, че каквото е добро за Wall Street, е добро и за целия свят. Резултатът от това е била подкрепена и от двете партии програма за налудничава дерегулация в САЩ и заради тяхното влияние – в целия свят.

Още повече, мнозина посочват, че нуждата от спасяването на Wall Street като цяло е следствие от страха. Виждането, че големите и комплексни финансови институции са прекалено големи, за да бъдат оставени да фалират, може би е грешно. Лесно за разбиране обаче е това защо интелигентни политици не искат да тестват това виждане. В същото време политиците се плашат от остра обществена реакция срещу наливането на големи количества средства от публичния капитал.

Така, както и Япония, САЩ попадат в капан, където елитът се страхува от банкрут, а обществото не иска да има спасявания. Това само по себе си е далеч по-сложна ситуация от феномена на „тихо договаряне“, който проф. Джонсън описва, визирайки контролът на елита върху политиците.

Необходимо е решително преструктуриране. Не защото връщането към подхранения с дългове растеж на икономиката е приемливо или желателно, а защото трябва да бъдат постигнати две цели – основните финансови институции да станат силно платежоспособни и второ – нито една бореща се за печалба финансова институция не трябва да остане прекалено голяма, за да бъде оставена да фалира.

Това не е капитализъм, а социализъм. Това е една от точките, по които САЩ се превръща в Русия. Без промяната обаче излизането от кризата ще стане просто предпоставка за навлизане в нова.