Едва ли има хора, вярващи в принципите на свободната пазарна икономика, които да не гледат с интерес и с голяма доза критика последните развития около американската икономика. Това, което се случи през последните месеци в САЩ, няма нищо общо с принципите на свободния пазар и може най-лесно да се опише като отпускане на социални помощи за Wall Street.
През последната година кредитният пазар в САЩ започна да изпитва все по-големи затруднения.
Безразборното отдаване на ипотеки на хора, които не могат да си позволят такива, и тяхното „пакетиране“ и продаване на световните финансови пазари, липсата на прозрачност на този процес и тяхното погрешно рейтинговане като „investment grade“ облигации отприщиха лавина от проблеми за финансовите пазари, която стана причина за фалита на два от колосите на американската финансова система – Bear Stearns и Lehman Brothers.
Колосите на ипотечната система – Fannie Mae и Freddie Mac, гарантиращи трилиони долари ипотеки и създаващи основата на американския жилищен пазар, се оказаха в изключително тежко състояние и правителството се намеси, като на практика национализира гигантите и пое техните задължения.
Сходен бе и случаят с AIG, чието финансово състояние се оказа толкова лошо поради застраховките на рискови финансови инструменти с нереално висок кредитен рейтинг, че правителството се намеси отново и подкрепи застрахователя заради важното му положение в икономическия живот на страната.
В момента конгресът на САЩ обсъжда новото предложение на финансовия министър Хенри Полсън за инжектиране на 700 млрд. долара в системата и изкупуването на някои от най-проблемните книжа с цел подкрепяне на финансовата системата.
При всички тези случаи политиците излизаха с аргументи от типа „алтернативата е по-лоша“; „ако не действаме сега, проблемите на финансовата система ще бъде пагубни за цялата икономика“; един американски сенатор, цитирайки Бернанке, каза: „Банковата система представлява артериите на икономиката. В момента артериите са запушени, трябва да се действа скоро, иначе пациентът може да получи сърдечен удар“.
Но какво, ако алтернативата не е по-лоша? Какво, ако най-правилният ход е саморегулация на пазара?
Хората, защитаващи тези аргументи, имат на своя страна израза „Морална опасност“ (Moral Hazard). Моралната опасност представлява страхът, че ако правителството спаси дадени банки, компании или институции, това ще накара и другите да очакват подобна помощ, което да ги стимулира да поемат неразумни рискове.
Проблемите на американската икономика през последните години не бяха поради липса на интервенция на правителството (като това не омаловажава нуждата от регулации на някои финансови пазари, например на т. нар. credit default swaps, липсата на които безспорно доведе до влошаване на кризата), а напротив – поради прекомерното участие на държавата във финансовия живот на страната.
Нека погледнем едни от главните виновници за ипотечната криза – Fannie Mae и Freddie Mac. Те изкупуваха ипотеките от по-малки банки и ипотечни търговци и ги „пакетираха“ в облигационни емисии и препродаваха на финансовите пазари. Тази практика имаше много добри страни за американската икономика. Съществуването на Fannie и Freddie улесни достъпа до евтини ипотеки и така много хора успяха да закупят жилища. Добре смазаната ипотечна система улесни достъпа до кредити на почти всички американски граждани и това бе един от основните двигатели на икономическия ръст.
Тези, които купуваха и продаваха облигации на Fannie и Freddie (инвестиционни банки, измежду които основни играчи бяха Lehman Brothers и Bear Stearns), въпреки че знаеха, че двете институции са частни, имаха неофициалните уверения от страна на американското правителство за „гаранция“ на облигациите. Така инвеститорите получаваха по-висока доходност, отколкото на държавните ценни книжа при на пръв поглед същата безрискова инвестиция, тъй като тези облигации са гарантирани от правителството (макар и неофициално).
Не само партньорите на Fannie и Freddie, но и техните мениджъри очакваха, че при евентуална криза правителството ще се намеси. Именно тази негласна правителствена интервенция на тези две частни корпорации (целяща, по ирония, създаване на стабилност и доверие), ги окуражи при поемането на рискове. Регулациите бяха занижени и качеството на ипотеките се жертваше за техните обеми, тъй като правителственият „гръб“ гарантираше пазар за тях.
Тъй като Федералният резерв позволяваше единствено облигации на Fannie и Freddie да бъдат залагани срещу нисколихвени федерални заеми, това даде възможност на двете компании да теглят на практика неограничени кредити и да създават колосална задлъжнялост. Получи се един крупен "carry trade",който направи задълженията на двете ипотечни фирми огромни.
Заедно Fannie Mae и Freddie Mac имаха капитал от 83,2 млрд. към края на 2007 година. Този капитал подкрепяше дълг от 5,2 трлн. долара. Така съотношението собствен капитал към дълг беше 1:65. Дори на хора извън икономически професии е ясно, че за една частна компания това е изключително голям дълг и е изключително рисково да се оперира при това състояние. Въпреки това обаче двете компании имаха най-високия кредитен рейтинг – AAА.
Именно негласната подкрепа от правителството създаде „моралната опасност“ от ексцесии.
Това, макар и в по-малка степен, важеше и за големите финансови институции (някои търговски банки, инвестиционни банки и застрахователни компании), за които се говореше, че са „твърде големи за да фалират“. Поемането на рискове и трупането на дългове беше улеснено и компаниите се втурнаха в безразсъдно гонене на печалби.
От друга страна, систематично ниските проценти от страна на Федералния резерв (както при Грийнспан, така и при Бернанке) направиха достъпа до кредити лесен. В американската система имаше много и евтини пари. Ливъриджът, при който оперираха инвестиционните банкери, беше изключително голям. Причината за ниските проценти беше паническият страх от рецесия и при всеки проблем правителството се намесваше (например балонът на доткомите), като инжектираше ликвидност, смъкваше лихвените проценти и на практика печаташе пари.
„Евтините“ пари действаха и на друго ниво – надуваха балона на цените и на жилищата и стопяваха спестяванията. Нито един централен банкер, както и нито един политик, не искаха да ограничат потреблението и да затруднят бизнеса (по разбираеми причини), което ограничаването на ликвидността би направило. Систематичното инжектиране на средства в системата обаче стимулираше потреблението и намаляваше стимулите за спестяване, което пък надуваше ценовия балон и паралелно увеличаваше задлъжнялостта на американската икономика.
Това избягваше в краткосрочен план рецесията, но я "избутваше" напред във времето с потенциал да стане по-сериозна в бъдеще.
Последните действия на Полсън и Бернанке оправдаха очакванията на бизнеса. На практика рисковете, поети от инвестиционните банки, се оказаха за сметка на данъкоплатците, а печалбите - за шепа хора на Wall Street. Тази страница от икономическата история на САЩ ще остане като най-близкия експеримент (до момента) на Америка със социализма (и то само за шепа богати инвестиционни банкери).
Но нека за момент да проучим „пагубната“ алтернатива от бездействието на регулаторите. Все пак много експерти идентифицират проблема като такъв, но коментират, че държавната интервенция е по-малкото зло в случая, защитавайки Полсън и Бернанке.
Алтернативата, разбира се, е да се остави икономиката да изпадне в рецесия. Но все пак толкова ли е лоша една рецесия?
Рецесиите са нещо нормално и позитивно (в повечето случаи). Те изчистват финансовата система, коригират цените на активите и наказват неефективните и некачествени предприятия с банкрути. След рецесиите икономиката започва наново и на чисто. Те са естественият регулатор на една пазарна икономика.
Според някои експерти, именно липсата на такъв регулатор е една от причините за икономическия колапс на Съветския съюз. По време на тоталитаризма дори неефективните предприятия не се затваряха поради идеологически или други причини. Те бяха систематично подкрепяни от правителството и накрая системата се напълни с неефективни икономически агенти.
Но това е несериозно, ще кажат някои, визирайки голямата важност на финансовата система. Все пак банките не са обикновени фабрики. Това безспорно е така.
Но ако най-могъщата икономика на света е поставена на колене от фалита на няколко инвестиционни банки, което е на път да вкара света в глобална рецесия, то безспорно трябва драстично реорганизиране. В такъв случай една по-тежка рецесия може би няма да е толкова лоша алтернатива, ако изчисти и реорганизира системата.
Нека направим кратка равносметка до момента на държавните интервенции. С решението си да подкрепи Fannie и Freddie американското правителство удвои дълга си за една седмица, тъй като добави над 5 трлн. долара задължения, които двата гиганта имаха. Неспирното инжектиране на ликвидност в системата има и друг негативен ефект – обезценява долара, което на практика прави американското население по-бедно. Голямата задлъжнялост и готовността за използване на печатницата на пари пък намалява доверието в американските дългови книжа и може да стане по-трудно за Америка да финансира потребителските си навици в бъдеще. В много от случаите (като например с AIG) решението на федералното правителство да се намеси всъщност внесе още повече паника на пазарите и клиентите на AIG в Сингапур започнаха да ликвидират полиците си.
Но може би най-сериозният проблем на тази непазарна политика ще се окаже „моралната опасност“ от раздаването на „златни парашути“. Вместо пазарът да накаже безразсъдните шефове на банки и некомпетентни бизнесмени с фалити, правителството ги спаси, като в случая с Bear Stearns ръководството дори не трябваше да върне големите си бонуси за 2006 и 2007 г. Това, което причини кризата, е именно това, което американските регулатори предписват сега като лекарство за нея - още държавни гаранции и още евтини пари.
Скоро ще стане ясно дали последните интервенции на американското правителство ще се увенчаят с успех или не. Дотогава няма начин да знаем дали Полсън и Бернанке ще влязат в историята като финансисти с визия и трезва преценка или като некомпетентни и късогледи чиновници, но едно е сигурно - свободните пазарни принципи и капитализмът понесоха тежък удар през последните месеци и то именно от основния им защитник и пропонент - САЩ.
12:26 | 06.09.22 г.