Повечето съвременни икономисти сляпо се кълнат в ефективността на свободните пазари. „Невидимата ръка“ на Адам Смит работи в повечето случаи безотказно, а „малкото“ случаи, в които това не е така, се смятат за изключение и за пазарна аномалия. Накратко, най-доброто нещо, което може да се случи на едно общество, е пазарната икономика и частният сектор е най-ефикасният агент на просперитет и стабилност за всички.
Повечето западни общества са прегърнали тази норма, а зад океана тя е достигнала особено големи размери: почти изцяло частно здравеопазване, частни затвори и дори частни армии с имунитет от законите (става въпрос за небезизвестните скандални наемници на Блекуотър в Ирак).
И защо да не вярваме на тази доктрина? В крайна сметка именно частната инициатива е това, което направи Америка суперсила през 20-ти век и изпревари защитника на другата идеология - тази на централното пазарно управление – СССР.
Но трябва ли сляпо да вярваме в пазарните принципи? Винаги ли частният сектор е панацея за всичко и винаги ли дерегулацията е социално полезна? Уроците, които може да извлечем от разразилата се кредитна криза в САЩ и в Западна Европа, са, че частният сектор е огромна, но не винаги контролируема сила, която може да изведе обществото до нечувани висини, но може и да го срине и зарови в нищета.
Един от основните проблеми на частния сектор е неговото „късогледство“. Капиталистите много рядко гледат повече от няколко години напред, а в повечето случаи не повече от няколко месеца. Така повечето агенти в икономиката са оптимални в кратък план, но недостатъчно оптимални в дългосрочен.
Доктрината на свободните пазари учи, че ако всички агенти се стремят да направят най-доброто за себе си, то резултатът е „неминуемо“ най-добрият за обществото. В „Богатството на народите“ основоположникът на пазарното мислене Адам Смит пише, че благодарение на „невидимата ръка“ всеки индивид, който промотира собствения си интерес, промотира и публичния, без дори да осъзнава това.
Именно този начин на мислене кара героя на Оливър Стоун Гордън Геко от култовия филм „Уолстрийт“ да възкликне, че „Алчността е добра“ (Greed is Good) и че алчността във всичките й форми е истинското превъплъщение на предприемаческия дух, който извежда едно общество напред. Това поставяне на алчността на пиедестал важи с най-голяма сила за финансовите пазари и именно това е нещото, което създаде последната кредитната криза, която според някои анализатори (но не голям брой такива) ще бъде най-лошата от Голямата депресия насам.
Не е ли логично, че ако всеки прави това, което е най-добро за него, се постига и най-доброто за всички като цяло?
Първият известен математик и икономист, който подставя под съмнение тази доктрина, е Джон Наш (за когото е филмът „Красив ум“), който математически доказва, че когато всички преследват собствения си интерес, резултатът не винаги е социално оптимален. Този резултат е илюстриран и в известната математическа игра „Затворническата дилема“.
Ето и класическата форма на тази игра: Полицията задържа двама крадци и има малко доказателства, достатъчни да прати и двамата в затвора за не повече от 6 месеца. Прокурорът обаче иска да издейства по-строги присъди, но за тази цел има нужда някой от затворниците да предаде другия и да предостави достатъчно доказателства за по-дългата присъда. Прокурорът разделя двамата крадци в две различни стаи и им предлага следните опции. Ако затворник А предаде затворник Б, то съдът ще награди затворник А като го пусне на свобода, но затворник Б ще лежи в затвора 10 години (респективно същото важи, ако затворник Б предаде затворник А). Ако двамата затворници се предадат взаимно, то тогава и двамата получават по 5 години затвор. А ако и двамата мълчат, поради липса на доказателства прокурорът може да ги осъди само на 6 месеца.
Имайки тези възможности, най-оптималният вариант и за двамата задържани е да не сътрудничат с прокурора и да лежат само по 6 месеца. Но ако и двамата взимат решения рационално, то и двамата ще се самопредадат. Това е така, защото независимо от позицията на затворник Б, затворник А, решавайки да предаде затворник Б, е винаги по-добре, отколкото ако не го направи (същото ще направи и затворник Б).
Това, което може да извлечем като извод от това теоретично упражнение, е, че има ситуации, в които напълно рационални агенти, действащи логично и преследващи собствения си интерес, достигат до недостатъчно оптимален социален резултат. Тази математическа игра е една от най-силните теоретични критики на теорията, че „невидимата ръка“ на Адам Смит винаги достига до социално оптималния резултат.
Какви са изводите, които може да извлечем от последната криза в САЩ и Западна Европа? Изводите са, че частният сектор не винаги е най-добрият проводник на публичния интерес. Въпреки своята ефективност частният сектор може да не доведе до най-добрите обществени резултати.
Банкерите в САЩ, които се стремяха да направят големите комисиони, даваха кредити на хора, които не могат да си позволят да ги връщат. И тъй като един лош кредит става ясен едва след няколко години, късият времеви хоризонт на частния сектор „не можеше“ да „погледне“ дотам. Въпреки че банкерите знаеха, че отпускат кредити на неплатежоспособни хора, това не ги притесняваше много, тъй като в края на годината комисионата се определя от общия обем отпуснати кредити. След това тези кредити се окрупняваха и превръщаха в т. нар. ипотечни облигации (финансови инструменти, които събират в едно много такива кредити), които се търгуваха на големите борси. Така рискът за индивидуалните банки от лоши кредити се разпределяше върху повече хора. И така все повече риск се помпаше в системата, докато накрая пазарите не издържаха и се стигна до сегашния момент.
По веригата обаче всеки беше спокоен и някои биха казали - индивидуално рационален. Ипотечните брокери прибираха тлъсти комисиони от големия брой отпуснати кредити. Индивидуалните банки, които предоставяха ипотечните кредити, не се притесняваха толкова за рисковия профил на клиентите си, тъй като тези заеми се препродаваха на голям брой хора чрез финансовите пазари. Трейдърите и инвестиционните банкери пък прибираха още по-тлъсти комисиони, тъй като продаваха тези лоши заеми, комплектовани (и „напудрени“ от агенциите за кредитен рейтинг) в добре изглеждащи финансови инструменти на широката публика (която пък ги купуваше заради по-високата им доходност).
Така, поради липсата на правила и регулации, цялата система сама си сложи воденичен камък на шията, който докара огромни финансови институции с дълги традиции като Bear Sterns почти пред фалит, а в момента все повече се говори в подобен контекст и за друг гигант - Lehman Brothers.
Може би всеки трябва да има предвид тази история, преди да тегли кредит. Самият факт, че една банка одобрява някого за кредит, не означава, че тя или той са задължително платежоспособни. Трябва да се зададе въпроса дали „потребителското пиянство“ на българите в последно време е оправдано и дали не живеят малко над възможностите си? Ако това е така, как да се спре тази омагьосана спирала?
В такива случаи обаче едно демократично правителство много трудно може да се намеси, тъй като ограничението на потреблението е изключително непопулярна реформа, която коства гласове и милиони на частния сектор, а „късогледството“ на политиците понякога може да надмине и това на бизнесмените. Често в такива ситуации намесата на централната власт идва само тогава, когато е вече твърде късно и само когато могат да се извлекат политически дивиденти от тази намеса.
Това, разбира се, не е защита на централното планиране и не е апел за една огромна и задръстена с регулации бюрократична машина. За да просперира една икономика, трябва да има определена степен на свобода и възможност за разгръщане на частната инициатива. Това обаче не бива да става в отсъствието на всякакви правила.
Трябва да се замислим също дали частният сектор, с характерното си „късогледство“, е най-доброто решение за сфери като образованието и здравеопазването, където обикновено инвестициите имат само дългосрочна възвръщаемост, а полезният ефект пада повече върху обществото и по-малко върху индивидуалния агент.
14:10 | 02.09.22 г.