Риши Сунак (очертаващ се фаворит за следващ британски премиер – бел. прев.) се държи така, сякаш току-що се е върнал от курс, наречен „Как се прави политика“. Има нещо заучено относно жестовете и речта му. Има нещо механично в тактиката му: ту ухажвай десните, ту се концентирай. В една процъфтяваща демокрация той би бил добър началник на кабинета на Даунинг Стрийт с око към свободно място в парламента, пише Джанан Гънейш за Financial Times.
В действителност бившият финансов министър на Обединеното кралство е очевидно най-добрият кандидат за министър-председател сред бедния консервативен пул от кадри. Във всеки случай е за съжаление липсата на конкуренция в Уестминстър, докато той се издигаше през последните години. Но не предполагайте, че другаде тя е била много по-ожесточена. В САЩ двамата най-високопоставени демократи са един пенсионер и неговият непохватен вицепрезидент. Последните избори в Германия изправиха Олаф Шолц срещу Армин Лашет в един карнавал на невзрачността. Нито един от последните шест австралийски премиери не впечатли достатъчно, за да прекара четири години на поста си. За втори път от десетилетие Италия има „глобократ“ на име Марио, който обединява вътрешната политическа класа, на която липсва ръст.
Западната демокрация има кадрови проблем. Той е налице през целия век. С добър ум и вдъхващи доверие маниери, за Дейвид Камерън беше абсурдно лесно да стане лидер на торите в рамките на пет години след влизането си в парламента през 2001 г. Когато Доминик Строс-Кан „изгоря“ след шумен скандал десетилетие по-късно, френските социалисти прибягнаха до скучния Франсоа Оланд. Огледайте големите демокрации сега. Вярно е, че Еманюел Макрон би блестял във всяка професия с бели якички, но кой друг?
Ако гласоподавателите загърбваха световни фигури, за да изберат треторазрядни, бихме могли да диагностицираме всичко това като проблем от страната на търсенето. Но предлагането е по-големият проблем. Способните хора с либерални или умерени възгледи не отиват в политиката в достатъчен брой. Причините са пределно интуитивни. Разликата в заплащането спрямо финансите, корпоративното право и други кариери се е увеличила през последното поколение. (Вижте предвид бързината, с която Камерън, който не е бедняк по рождение, компенсира пропуснатите печалби, след като напусна властта.) Но същото се отнася и за личната видимост на изборната длъжност. Пресата пазеше тайните на Джон Кенеди и на Франсоа Митеран, но сега, дори ако тя имаше същото намерение, гражданин със смартфон и акаунт в Twitter може да го няма.
Турбулентността от последното десетилетие е по-логична в този контекст. В интелектуален план е модерно кризата на демокрацията да се отдава на структурни сили: на загубата на работни места в промишлеността, на възхода на социалните мрежи. Според нашия поглед върху историята, ако не и икономиката, моят занаят е станала марксистки до мозъка на костите. Въпреки цялата си външна еснафщина обаче, теорията за Великия човек, акцентът върху индивидуалната свобода на действие, има пръст в това. Може би либерализмът просто се изчерпва откъм велики мъже и жени. Или дори много добри.
Трудно е да подчертаеш индивидуалното без да изглеждаш сноб. Следователно няма автоматично равенство между образователно-професионалните добродетели на човек и тяхната полезност в обществения живот. Хари Труман (бивш американски президент, 1945-53 г. – бел. прев.) бе неуспешен търговец на галантерия. Но, чрез НАТО и плана Маршал, беше и архитектът на втората половина на 20-ти век. Робърт Макнамара в един момент може би е имал най-добрата визитка в Америка, но едва ли би могъл да бъде по-катастрофален министър на отбраната (в периода 1961-68 г. – бел. прев.)
Въпросът е дали, при достатъчно голям размер на извадката, една страна може да преживее изпращането на най-способните си хора в частния сектор. В известен смисъл демократичният капитализъм се саморазрушава. Позволявайки частни кариери с такова щедро заплащане и поверителност, той превръща политиката в непривлекателно занимание. Произтичащият от това упадък на законите и институциите на свой ред заплашва икономиката. Ако циркът при торите ви притеснява, помислете, че в правителството в сянка на лейбъристите опитът идва от човек, който е прекарал четвърт век в парламента без да остави особена следа (Ивет Купър) и от провалил се бивш лидер (Ед Милибънд). Автокрациите поне позволяват на функционерите си достатъчно възможности за рушветчийство или дребни простъпки, за да поддържат притока на кадри.
Новоиздадените дневници на Крис Патън, последният губернатор на Хонконг, трябваше да бъдат елегия за този град. Те в крайна сметка оставят читателя копнеещ, да, но за определен вид политик. Умен, добър администратор, необременен с доктрина: Патън дори не беше изпъкващ член на поколението тори, което включваше юрист, който стана старши адвокат на 40 години (Кен Кларк), и създател на търговско състояние (Майкъл Хезълтайн). Великобритания може скоро да бъде управлявана от жена, която се опитваше възможно най-често да използва в парламентарната реч едно вулгарно обръщение към мъж. Кризата на демокрацията е тази от ресторантьорството и летищата - просто не можете да намерите персонал.
06:56 | 14.09.22 г.