Съвместното посещение в Киев на лидерите на Франция, Германия, Италия и Румъния беше вододел. Преди това въпросът дали Украйна ще получи статут на кандидат за ЕС беше отворен. Сега това е вероятният резултат, подсилен на следващия ден от препоръката на Европейската комисия в полза на кандидатурата, пише Мартин Сендбу за Financial Times.
За тримата западноевропейци (Макрон, Шолц и Драги – бел. прев.), които на моменти бяха в противоречие с украинския президент Володимир Зеленски за това, че изглеждат твърде нерешителни в отговора си на войната, пътуването беше своеобразно изкупление. За френския президент Еманюел Макрон, по-специално, би било глупаво да дойде само за да продължи да шикалкави относно статута на кандидат-членка, който Зеленски призовава ЕС да предостави на Украйна.
Но по-голяма от каквато и да е дипломатическа грешка би била по-дълбоката геополитическа грешка от отказването на статута на кандидат.
През месеците, откакто Украйна подаде молбата си за членство, дни след войната, бяха изразени редица опасения. Статутът на кандидат е просто символичен. Пътят към реалното членство е дълъг и мъчителен. ЕС би бил нефункционален с повече членове, така че неговото управление трябва да бъде реформирано, преди да приеме нови.
Аргументът, че ЕС едва ли ще позволи на Украйна да стане член в крайна сметка, така че би било жестоко и неразумно да се дават фалшиви надежди, е най-циничното възражение срещу кандидатурата й. Но всичко това е толкова заблуждаващо.
Както процесът на приемане, така и процедурите за вземане на решения в ЕС наистина трябва да станат по-ефективни, но това не е причина да не се даде статут на кандидат. Всъщност започването на преговори за присъединяване с Украйна е най-добрият стимул за ЕС да насочи вниманието си към решаването на тези проблеми. И ако статутът на кандидат наистина е просто символичен, предоставянето му не коства нищо, докато отказването му просто би разкрило малодушието на ЕС.
В основата на дебата за кандидатурата на Украйна е разликата в нагласите. В един турбулентен свят трябва ли целта на ЕС да е да изолира европейците от проблеми по техните граници или по-далеч? Или тя е да се използват правомощията на Съюза, за да се трансформират тези проблеми в нещо по-благоприятно?
Тази колизия между изолационизма и ангажираността, или между адаптирането към и влиянието върху променящия се световен ред, достига кризисна точка с въпроса какво да правим с Украйна.
Ключът към него е позицията на Франция. Макрон постоянно настоява за по-активен ЕС, който да оформя света около него. Но той спазва френската традиция да се предполага, че външната сила идва от повече вътрешна съгласуваност. Френската политическа върхушка е склонна да настоява за задълбочаване на сътрудничеството в ЕС, вместо да го разширява до повече страни. Тя винаги е виждала второто като пречка за засилване на влиянието на Франция като средна сила, проектираща се чрез ЕС.
Оттук и настояването – за последно в речта на Макрон в Страсбург през май – за преодоляване на правото на вето, за да се вземат по-бързи решения. Макрон също така призова за по-широка „европейска политическа общност“ за онези, които все още не са готови за членство в ЕС или никога няма да бъдат. В случая с Украйна, както и със Западните Балкани, френските представители дават да се разбере, че ЕС с още повече членове от днес би бил тромав до точката на парализа.
Но войната на Путин срещу Украйна прави тази перспектива несъстоятелна. Не защото рискът от тромавост не е реален, а защото, ако целта е да се привлекат други страни да възприемат европейския начин на живот и да се ограничи властта на онези, които биха го подкопали, нищо не допринася за нея повече от необратимото свързване на Украйна с европейската система от правила. Никога не е имало по-добра възможност за това, нито ще има в бъдеще.
Европейската комисия отбелязва, че Украйна вече е приела части от правилата на ЕС. Подробните въпроси на Брюксел относно кандидатурата й получиха отговор в рекордно кратко време, дори в условията на войната. Прозападното гражданско общество на Украйна иска да използва статута на кандидат, за да притисне местните политици за повече реформи.
С други думи, това е случай, в който истинският тласък за разширяване би засилил, а не заплашил френската цел за по-силен ЕС. Сблъсъкът между целите и средствата във френското мислене все още съществува, но посещението на Макрон в Киев може поне да бъде признание за това. Наред с исканията за по-нататъшни реформи, включени в констатацията на ЕК, това може да даде на други скептично настроени държави-членки повод да стигнат до същото признание. Ако се окаже така, това би било чудесен завършек на френското председателство на ЕС.