Сега всички вярваме в суверенитета - но по начини, които често са несъвместими. Украинците се борят за своята национална независимост и по този начин доказват способността си да действат като истински суверенен народ. От друга страна, призивите за по-суверенна Европа, водени от президента на Франция Еманюел Макрон, остават илюзорни по своята същност, разкривайки пределите на силата на ЕС спрямо Русия на Владимир Путин, пише за Financial Times Стефан Ауър, професор в Хонконгския университет и автор на „Европейският не-съюз“.
Общото възмущение от руската инвазия в Украйна първоначално засили европейското единство. Но предизвикателствата, които войната породи, изглежда подклаждат европейското разединение. Държавите от Централна и Източна Европа, с изключение на Унгария, силно подкрепят борбата на Украйна за териториална цялост, докато Германия, Франция и Италия търсят начини да се помирят с Русия.
За ЕС връщането на суверенитета е неочаквано. Предполагаше се, че европейската интеграция е направила националните държави все по-демодирани. Диалогът, а не заплахите с насилие, би трябвало да поддържат мира. Немският философ Юрген Хабермас бе водещ в това убеждение.
Вместо врагове европейците смятаха, че имат партньори, конкуренти или в най-лошия случай съперници. Руската инвазия в Украйна наложи рязка преоценка на този възглед. Най-обърканият и объркващ отговор дойде от водещата пост-суверенна нация в Европа - Германия. Това не е изненадващо. Грандиозният успех на възстановяването на демокрацията в Германия след 1945 г. е тясно свързан с отхвърлянето на милитаризацията и силния ангажимент за европеизация.
Германските политически елити трудно мислят стратегически, защото в продължение на десетилетия единствената им стратегия се състоеше от простата сентенция: пред каквото и предизвикателство да е изправена Германия, Европа е отговорът. Но да се извиква Европа като някакво религиозно заклинание вече не е достатъчно. И отричането на националните интереси не означава, че дадена страна няма такива, както видяхме при упоритото преследване от Германия на нейната енергийна политика.
Някога беше всеизвестна истина, че Франция се нуждае от ЕС, за да прикрие слабостта си, докато Германия - за да скрие силата си. По отношение на Русия може да се твърди, че Германия използва относителната слабост на ЕС, за да оправдае собственото си бездействие. Това не отрича значението на мащабните икономически санкции, които ЕС наложи на Русия, или финансирането на износа на оръжие за Украйна. ЕС също така изглежда сериозен относно финансовия си ангажимент за възстановяването на Украйна.
Но когато става дума за подпомагане на Украйна в самата война, важни са националните столици, а не Брюксел. Това, което Москва иска и много от западните поддръжници на Путин изглежда са готови да приемат, е разделянето на Европа на сфери на влияние. Това напомня за концепцията Grossraum, формулиранa от главния правист на нацистка Германия, Карл Шмит: теорията за големи икономически пространства, контролирани от големи сили.
Дори Хабермас косвено подкрепя подобна визия, като посочва, че Русия, като ядрена сила, не може да бъде победена. Германският канцлер Олаф Шолц повтаря подобни аргументи, когато заявява, че „Русия не трябва да спечели тази война“, вместо недвусмислено да се застъпи за украинска победа. Това е колкото логично, толкова и погрешно. Където няма врагове, не може да има и победители.
В контраст, лидерите в Централна и Източна Европа не се страхуват да комбинират езика на ценностите с политиката на силата. Френските и германските визии за мир предполагат териториални отстъпки от страна на Украйна. Такива идеи са безразсъдни и няма да осигурят сигурност за Европа или Украйна. Суверенната Европа не трябва да се преследва за сметка на украинския суверенитет.
Задачата по разбирането на украинските интереси е по-лесна за политиците, които никога не са изоставяли езика на националния суверенитет. Не случайно първият чужденец, който държа присъствена реч пред украинския парламент след инвазията, беше полският президент Анджей Дуда. Приветствайки го, президентът на Украйна Володимир Зеленски подчерта братството между двете нации и способността им да „посочат враговете и да ценят приятелите“.
Дуда на свой ред възхвали „свободна, независима и суверенна Украйна“ и нейното „приятелство със свободна, суверенна и независима Полша“. Той посочи това, което би трябвало да е очевидната цел, но не изглежда така в Париж и Берлин: „Украйна ще спечели войната“.
Всъщност, за да има Европа бъдеще в свободата, Украйна трябва да спечели тази определяща битка на нашето време. Не само Русия на Путин ще е сред губещите. Поражението на руския империализъм най-накрая трябва да сложи край на френско-германските заблуди, независимо дали целят суверенна или пост-национална Европа.
10:02 | 14.09.22 г.