През следващите десет години икономическата история ще се обогати с нов, безпрецедентен експеримент: Как да се създаде технологично регресивно заместване на вноса? И точно Русия ще се сблъска с този напълно нов проблем.
За да обясним защо той е напълно нов, първо трябва да разберем какво означава заместване на вноса, пише в своя публикация в блога Global Inequality Бранко Миланович, професор в City University of New York и един от най-известните изследователи в областта на разпределението на доходите в света. Първоначално това е било политика по времето на Александър Хамилтън и Фридрих Лист. Целта е да се навакса технологичното изоставане на по-слабо развитите страни чрез поставяне на високи митнически бариери, за да се позволи местното производство на неща, които преди това са били внасяни.
Тази политика е имитирана от много други държави, включително императорска Япония след реставрацията Мейджи (процес на политически и обществени промени в Япония, довели до падането на шогуната Токугава и установяването на конституционна монархия през втората половина на 19. век) и Руската империя при министър-председателя Сергей Вите. Съветската индустриална политика през 30-те години и дори след Втората световна война също следва същия модел. И накрая, бразилската и турската вътрешна политика през 60-те и 80-те години на миналия век определиха значението на заместването на вноса за няколко поколения икономисти.
Във всички тези случаи целта на политиката е била - без изненада - технологичната модернизация. Никой никога не се е опитвал да провежда политика на заместване на вноса с цел да изостане във веригата на развитие. Русия също не би го направила, ако не беше подложена на натиск от западните икономически санкции.
Защо сега трябва да прави тази крачка назад? Причината е, че „включването" на Русия в световната икономика през последните 30 години доведе до пълна зависимост от чужди технологии, тъй като Русия се специализира в производството на суровини, храни и сравнително непреработени продукти. Индустриалните сектори, които обикновено са в основата на традиционното (преди дигитализацията) развитие, бяха добре развити в Съветския съюз. Но след това те изостанаха, оставени бяха да се разпадат и сега са технологично остарели, ако изобщо съществуват. Почти всичко, което е напреднало в технологично отношение, е създадено с помощта на западните технологии или е частично зависимо от тях.
През следващото десетилетие Русия ще се опита да съживи тези „стари" местни отрасли (например машиностроене за добив на нефт и газ, авиация, автомобилостроене) въз основа на технологии, които са ръждясвали в продължение на 30 години. Разбира се, Русия би искала да настигне Boeing и Airbus, но за подобно начинание са необходими години развойна дейност и десетки хиляди специалисти.
Вместо това, както показва току-що публикуваният план на руското Министерство на транспорта за периода до 2030 г., Русия ще трябва да разчита на технологии, подобни на тези на „Туполев“, и на тези на доста неуспешния суперджет „Сухой“, за да (пре)създаде национална авиационна индустрия.
Дори ако руското регресивно заместване на вноса успее по отношение на производството, което е много съмнително, тъй като в документа се предвижда увеличение на производството от 18 местни самолета през 2022 г. до почти 200 през 2030 г. (темп на растеж от 35% годишно!), всички тези усилия ще се окажат безполезни, след като руският пазар бъде отворен отново и санкциите бъдат отменени.
Това е така, защото новите руски модели, разработени от нулата, ще бъдат по-малко ефективни от западните. Така в най-оптимистичния сценарий Русия ще бъде в същото положение през годината Х, когато санкциите ще бъдат отменени, когато бе СССР през 80-те години: тя ще има индустриална база, но няма да бъде конкурентоспособна в международен план.
И сякаш въпросът за технологично намаляващото заместване на вноса не е достатъчно сложен сам по себе си, но тук се намесва и темата за работната сила. В предишните случаи на заместване на вноса работната ръка е била сравнително нискоквалифицирана и политиките за заместване на вноса са били подкрепени от мерки за подобряване на уменията, така че служителите да могат да работят с новите и по-сложни машини, пише още Миланович, който в продължение на дълги години е бил старши икономист в изследователския отдел на Световната банка и е автор на многобройни книги и на повече от 40 изследвания за неравенството и бедността.
В случая с днешна Русия проблемът е точно обратният. Русия разполага с висококвалифицирана работна сила, която, подобно на колегите си в други развити икономики, се ориентира към постиндустриални сектори. Но нивото на уменията им ще трябва да се понижи, за да бъдат подходящи за експлоатацията или (пре)производството на технологично регресивно заместване на вноса. Казано метафорично: Докато при първоначалното заместване на вноса се изискваше полуграмотните селяни да научат малко аритметика, за да работят с машини, тук очакваме софтуерните инженери да станат металурзи или бригадири в големи фабрики. Причината е, че търсенето на техните (напреднали) умения ще намалее, когато руската икономика бъде откъсната от световния пазар, а в страната има малко подобни напреднали сектори, в които те биха могли да работят.
Така се очаква да се появи несъответствие между нивото на квалификация на работната сила и технологично изискваното ниво на квалификация. Да предположим, че са необходими работници с високи нива на умения (HW), които да работят със сложни машини, като например роботи (HM). Но ако не са налични HM, защото всички досегашни са внос и не могат да бъдат произведени в страната, технологичното ниво на произведените в страната машини е посредствено, нека го наречем MM. За ММ обаче не са нужни работници с висока квалификация, а работници със средна квалификация. Така че трябва да съкратите висококвалифицираните работници или просто да пренебрегнете нивото им на образование и да ги назначите на работа, за която са свръхквалифицирани. Трудно е да си представим, че работниците биха намерили подобно пренасочване за привлекателно, било то по отношение на доходите, предизвикателствата на работата или интереса към дейността, която трябва да се свърши.
От икономическа гледна точка този принудителен експеримент ще бъде повече от интересен за наблюдение, тъй като, както вече беше споменато, в съвременната история никога не се е случвало подобно нещо. Но не мисля, че участниците ще се забавляват много с този опит, заключава Миланович.
10:56 | 14.09.22 г.