Неясният план за неутралитет на Зеленски не е решението за Украйна

В обръщението си към израелския кнесет на 20 март украинският президент Володимир Зеленски цитира Голда Меир, покойният бивш премиер на Израел: „Искаме да живеем, а нашите съседи искат да ни видят мъртви“, пише за Financial Times Джеймс Шер, старши сътрудник в Естонския институт за външна политика.

За президент, който характеризира по подобен начин целите на Русия, преследването на споразумение за неутралитет е озадачаващо. Още по-озадачаваща е неговата вяра, че сигурността може да бъде гарантирана от държава, чиито интереси са враждебни на неговата. И все пак това предлага планът на Украйна за неутралност, представен неотдавна.

Преди Първата световна война неутралитетът беше признат правен статут, договарян старателно и до голяма степен уважаван. Белгийският неутралитет, залегнал в Лондонския договор от 1839 г., продължава, докато Германия не го отхвърля като „парче хартия“ и нахлува в страната през 1914 г. Парижкият договор от 1815 г. признава „въоръжения неутралитет“ като основата на статута на Швейцария. Франция става гарант за това споразумение и за цялостната европейска система след окончателното поражение на Наполеон Бонапарт.

Съдбата на неутралните страни през 20 век, като Белгия и Норвегия, не беше толкова щастлива. Финландия беше изключение, което доказва правилото. Неутралитетът ѝ се запази, защото Съветският съюз осъзна, че независимостта на Финландия е станала неразрушима.

Може ли Украйна да си осигури неутралитет във финландски стил? Подобно на Финландия, тя се бори срещу Русия до състояние на безизходица. Но крахът на войските ѝ далеч не е невъзможен, а и руският интерес в Украйна надхвърля този във Финландия. Без Украйна митът за „руския свят“ рухва. За Владимир Путин е лична мисия да отмени това, което смята за престъплението по разделяне на Русия и „Малорусия“.

С оглед на тези фактори мотивите на Зеленски за търсене на преговори остават предмет на спекулации. Но те са разпознаваеми. Първо, 14 години след като НАТО обяви, че Украйна един ден ще се присъедини към алианса, неговите уверения не оправдаха доверието. Когато става въпрос за отбрана, необходима за предотвратяване на поражението, партньорите на Украйна от НАТО я предоставиха в изобилие. Когато обаче става въпрос за средствата, необходими за спиране на касапницата, алиансът се поколеба. Очевидно Зеленски реши, че Украйна се нуждае от различна основа за сигурността си.

Второ, мащабът на неуспехите на Русия след 24 февруари не остана неексплоатиран от Зеленски. Той заключи, че твърдото договаряне може да засили готовността на Русия за компромис. Москва вече изостави настояването си за „денацификация” (смяна на режима) и „демилитаризация” (разоръжаване на Украйна).

Трето, единствената цел, която Русия не е изоставила - признаването от Киев на отцепилите се републики в Донбас (в пълна степен на техните „административни“, а не временни граници) и анексирането на Крим от Москва - е анатема за Украйна. Зеленски не се колебае по този въпрос.

Трябва да бъдат поставени поне четири въпроса. Първо, по отношение на сътрудничеството НАТО-Украйна: взаимното обогатяване на военни им мрежи и обширната схема за обучение и помощ изиграха важна роля във военната култура и националната сигурност на Украйна след подписването на Хартата за задълбочено партньорство през 1997 г. Готов ли е Зеленски е да се откаже от тези отношения в името на съмнителен мир с Русия?

Второ, какво се има предвид под гаранции за сигурност, „по-силни от тези на член 5 на НАТО“, предоставени от толкова далечни една от друга страни като САЩ, Русия и Израел? Индивидуални или колективни гаранции? С какви средства? Член 5 не черпи силата си от думи, а от общи интереси, тясна интеграция, сложни механизми за командване и контрол, и навици за сътрудничество, развивани в продължение на десетилетия. Без тях гаранциите са пожелателни.

Трето, защо страни, които не желаят да предоставят гаранции за сигурност на Украйна в рамките на НАТО, трябва да ги предоставят извън алианса? Причината, поради която на Украйна не се предлага членство в НАТО, не е защото се смята за недостойна за това – както изглежда вярва Зеленски – а защото съюзниците от алианса не желаят да воюват с ядрената Русия заради Украйна.

И накрая, след като Украйна официално постигне мир с Русия, кой на запад ще отстоява предоставянето на още военна подкрепа на Киев, запазването на санкциите срещу Москва или повишаването на разходите ѝ? Днес тези, които искат да си измият ръцете по въпроса с Украйна, са объркани и дискредитирани. Обявяването на неутралитет от Украйна ще ги върне към живот.

Не е тайна, че условията на Киев са изготвени до голяма степен от президентския офис на Зеленски, с малко участие от министерствата на външните работи и отбраната. Печатът на аматьорството е твърде видим. Утешение може да бъде намерено в уверението на Зеленски, че украинският народ ще има последната дума. Той обаче може да се изненада от резултата на евентуалния референдум.