Войната в Украйна не е краят на Доналд Тръмп

„Теорията за лудия човек“ на Ричард Никсън относно международните отношения е толкова ярка и известна, че се прикрива нейният провал. Още през 1968 г. бъдещият президент на САЩ се надяваше да изтръгне отстъпки от Северен Виетнам чрез намека, че „може да направи всичко“ с ядрения арсенал на Америка. Врагът беше толкова „разтърсен“ от тази заплаха, че се би още пет години и отне живота на още около 20 000 американци. Луд? Напълно.

Тази статия не твърди, че наблягането на агресията е правилното нещо във външната политика, пише Джанан Гънейш за Financial Times. Тези, които биха си позволили фриволно поведение спрямо САЩ, не винаги и навсякъде са възпирани от присъствието на „гореща глава“ в Белия дом. Въпросът по-скоро е какво мислят американските избиратели. Ако се съди по 56-те процента, които смятат президента Джо Байдън за „недостатъчно твърд“ към Русия, вратата изглежда отворена за един по-безцеремонен американски лидер.

Кризата в Украйна не е краят на Доналд Тръмп. Либералите са прави, като припомнят предишните му флиртове с Кремъл, но надценяват вредата, която това би нанесло на неговата електорална сила. От една страна, малко западни лидери през този век могат да се гордеят с политиката си към Русия. Байдън беше вицепрезидент, когато Белия дом „рестартира“ отношенията с Москва след нахлуването й в Грузия през 2008 г. Бившият му шеф Барак Обама отхвърли иронично представата за Кремъл като основна заплаха за Америка. Най-доброто, което може да се каже за политиката на тази администрация към Русия, е, че тя е остаряла по-добре от тази на Ангела Меркел. Тръмп е засегнат от репутацията си по темата, но не чак толкова, камо ли пък да е уникален в този план.

Другият проблем с позоваването на миналото му е избирателното цитиране. Да, Тръмп ласкаеше чуждите силови лидери. Но той също ги заплашваше. Неговият мироглед винаги е бил смесица от противоречия: възхвала за тирани, но и усещане за мачо съревнование с тях; избягване на външни военни тежести, но и ужас от всичко, което мирише на слабост или отстъпление. Неговото отношение към севернокорейския лидер Ким Чен Ун се люшкаше между бащинска привързаност и нетърпение да го изличи от планетата. През 2017 г. той приложи червената линия на Обама срещу използването на химическо оръжие в Сирия - за разлика от самия Обама.

Тръмп, накратко, отговаря на определението за стратегическа „лудост“. Той вярва, че лидерът на САЩ трябва да налита на бой и дори да е безразсъден, за да запази глобалния мир. Това е вяра, в която липсват нюанси. Вероятно е рационализация на това, което са просто неговите собствени неконтролируеми инстинкти. Но също така има външна достоверност, каквато нямаше само преди няколко месеца.

Представете си линиите на атака, с които разполага, ако сега се изправи на избори срещу Байдън. Трябва ли един американски президент наистина да чака Русия да нахлуе в някоя страна, за да наложи санкции? Трябва ли да заяви предварително (чрез туит, например) какво не е готов да направи за Украйна? Какво се случи със стратегическата двусмисленост? И защо Тръмп е единственият лидер на САЩ, избран през този век, при който Владимир Путин не е нападнал съсед? 

Не е нужно да се вълнувате от тези въпроси (или да мислите, че Тръмп има моралната позиция да ги постави), за да усетите, че те може да са важни за колебаещите се избиратели. След края на Студената война американците избират президенти, които коригират прекалено външната политика на своя предшественик. Байдън скъса с едностранния шовинизъм на Тръмп, който скъса с „лидирането в сянка“ на Обама, който пък скъса прекомерния милитаризъм на Джордж Буш-младши. Лесно е да си представим обществена нагласа през 2024 г., че Байдън, при цялата си ловка координация със съюзниците, е твърде конвенционален лидер за ера на зверове. След това махаловидната логика на политиката ще подготви сцената за Тръмп или някой като него.

Погледнато от този ъгъл, предполагаемият гаф на Байдън наскоро, при който той изглежда одобри смяна на режима в Москва, не беше нищо подобно. Той въведе елемент на хаос в администрация, която може да бъде ортодоксална до грешка. Има такова нещо като безразсъдна предпазливост. Има и такова нещо като разпалващо омекотяване.

През март, без дори да уведомяват Вашингтон, ОАЕ приеха на официално посещение сирийския лидер Башар Асад. В същия регион саудитският престолонаследник принц Мохамед бин Салман каза, че не го интересува какво мисли Байдън. Малки знаци, да, но добавете миналогодишното фиаско в Афганистан и един умел републиканец може да изгради разказ за слабата Америка при сегашното управление.

Дори кризата в Украйна, ако се проточи, ще бъде представена като американска безпомощност и руска безнаказаност. Това, което често използва един политик, не са нови факти, а нова интерпретация на съществуващите. Страна, която е уморена от внимателния дипломат Байдън, ще жадува за лидер, който „може да направи всичко“.