Няма дискретен начин за изпращане на противоракетната система Пейтриът в друга държава, но Джо Байдън трябва да се опита. Президентът на САЩ остави на неназовани служители в администрацията си да потвърдят, че Саудитска Арабия е получила тези чудовищни, монтирани на камиони прехващачи. Можете напълно да разберете предпазливостта му. През 2019 г. той обеща да превърне кралството, където се убиват журналисти, в „парий“. Този месец пък той представи съвременния свят като „битка между демокрации и автокрации“.
Това, което е крещящо тук, не е провалът на Байдън да изпълни идеалите си. Това е несъстоятелността на идеалите. Дори когато САЩ имаха ядрен монопол и огромен дял от световната икономическа продукция, те трябваше да правят морални компромиси, за да се борят с комунизма в зараждащата се студена война. Те стигнаха далеч в морален план само при денацификацията на следвоенна Германия. САЩ спонсорира монархистките сили в гръцката гражданска война. Те си затваряха очите за автократичното управление в Южна Корея и Латинска Америка. Като по-малко доминираща сила, отколкото бяха в средата на 20 век, би било странно време за САЩ сега да развият нова придирчивост към своите съюзници, пише Джанан Гънейш за Financial Times.
Байдън може да доведе САЩ до успех в настоящата криза, ако е наясно с нейните параметри. Врагът не е абстракция, наречена „автокрация“. Той е конкретен агресор в определен териториален конфликт. Възможно е да се предизвика промяна в неговото поведение, но вероятно ще е необходимо сътрудничеството на богатите на петрол саудитци, стратегически разположената Турция и китайска държава, която разполага с необходимите средства да смекчи ефекта на санкциите срещу Русия. Това, че никоя от тези страни не е либерална демокрация, не намалява тяхната обстоятелствена полезност.
Ако САЩ трябва да бъдат цинични през следващите месеци, те трябва да разглеждат това като практика за следващите десетилетия. Виетнам получава 19 от 100 точки в индекса на Freedom House, което го изравнява с Русия и под Руанда, но също така гледа с известно опасение към Китай, съперника на Америка, отвъд границите си. Никой сериозен лидер на САЩ не може да подмине потенциално удобното приятелство с Ханой поради неговия модел на управление. Така че защо е тази преструвка? В най-добрия случай това поставя невъзможна морална летва, която, ако не бъде преодоляна, ще навлече на САЩ лицемерна репутация. В най-лошия случай, това прави класическата китайска оферта към трети страни – икономическо покровителство без морални условия – все по-примамлива.
Паралелните битки на Америка срещу Русия и Китай се събират на територията на Саудитска Арабия. Предвид клането на журналиста и американски гражданин Джамал Кашоги през 2018 г., отказът на Байдън да говори с престолонаследника принц Мохамед бин Салман има силни морални основания. Но има и последствия. Едно от тях е фактът, че Саудитска Арабия се дърпа по непосредствения въпрос за добива на петрол. Другото, по-далечно, но приближаващо се, е перспективата за кралство с лице към Пекин, а не към Вашингтон. Принцът използва скорошно интервю за The Atlantic, за да напомни на Запада, че на страната му й липсват много неща, но не и възможности.
Особеността на Вашингтон като дипломатическа столица е, че е той толкова смутен от това, което прави най-добре: реалната политика. Няма нищо от насладата в студеното преследване на интереси, което характеризира Лондон и Париж, да не говорим за Москва. Ученият Джон Миършаймър е толкова известен, колкото е, защото е един от малкото отявлени циници.
Упоритостта на Вашингтон да поддържа добро мнение за себе си понякога стига до погрешни спомени от Студената война. Напоследък Байдън беше оприличен на Хари Труман, който каза, че САЩ ще „подкрепят свободните народи“ по целия свят. Но доктрината на Труман всъщност беше по-скоро стремежът на Труман или дори метафората на Труман. Реалността е, че Америка трябваше да бъде прагматична до степен на аморалност между 1945 и 1989-91 г. Да се преструваме, че не е било така сега е достатъчно разбираемо като реторика. Опасността е, че едно поколение властници всъщност започва да вярва в полезното лицемерие, че Америка е надвила СССР чрез „отстояване на своите ценности“, или нещо подобно, и се опитва да повтори трика днес.
Студената война не беше сблъсък между свободата и нейната противоположност. Врагът беше конкретна империя и силите, които Америка събра срещу нея, обхващаха в различни периоди утвърдени диктатори, теократи, военни хунти, частични демокрации, абсолютни монарси и самия Червен Китай. Стратегическата цел не можеше да бъде по-благородна, но тактиката беше почти нихилистична в своята гъвкавост. Западът ще трябва да прави същото разграничение между целите и средствата за десетилетия напред. Това е игра, за която САЩ имат известен талант, независимо дали ще го признаят или не.
10:24 | 14.09.22 г.