Измина почти десетилетие, откакто Барак Обама подразни републиканеца Мит Ромни заради бдителността му спрямо Русия. „80-те години на миналия век сега се обаждат, за да поискат обратно външната си политика“, каза той в шега, която дори тогава беше изтъркана, пише Джанан Гънейш за Financial Times.
Но след това последователни британски премиери приветстваха руснаци с богатства от съмнителен произход в Белгравия и Хайгейт. Френският президент Еманюел Макрон имаше фантастична представа за себе си като за западния довереник на Кремъл. Що се отнася до Ангела Меркел, трудно е да се каже дали нейният завой срещу ядрената енергия ще се окаже по-лош от неуспеха й да изведе Германия от следвоенната й колебливост в чужбина. Тя имаше само 16 години.
През този още млад век либералният център доказа репутацията си на мек. Затова е удивително, че популизмът излиза от настоящата криза в още по-лоша форма. Наивността на Обама относно Кремъл е неудобна за демократите; активният флирт на Доналд Тръмп с Москва е много по-труден за преживяване от републиканците. Тъй като социологическите проучвания сочат преизбиране на Макрон, по-смелите му съперници трябва да обяснят отхвърлянето на предишните му ласкателства към Владимир Путин. Дори онлайн, цял клас наперени контри, склонни да се чудят дали САЩ биха се примирили с комунистическо Мексико и т.н., напоследък замълча.
Чрез намаляване на имиграцията и издигане на технокрацията пандемията от коронавирус нарани популизма. Но войната в Украйна е най-лошата пречка за това движение след изборния му пробив в САЩ и Обединеното кралство през 2016 г. На запад определен вид левичарство така и не се възстанови от вменения му срам от съветското потушаване на Унгарското въстание от 1956 г. Сегашният момент може да остане в историята като еквивалентен вододел за западните популисти.
Важно е да се разбере защо. Проблемът не е моралното петно. Ако това беше достатъчно, за да потопи движението, то щеше да се случи по време на войната в Сирия през последното десетилетие. Както се оказа, действията на Русия там така и не обезкуражиха нейните популистки почитатели в либералните демокрации. Нито пък им нанесоха голяма електорална вреда на фона на обърканите западни гласоподаватели. Президентството на Тръмп, Брекзит, влизането на френската крайна десница в последния кръг на президентската надпревара през 2017 г.: всичко това се случи след демонстрацията на сила в Алепо и Крим.
Ако този път е различно, то е защото въпросът еволюира от морален към такъв за компетентност. Централна за привлекателността на популизма е идеята за ефективния силов лидер. Докато либералите се губят в бюрократичната и законодателна мъгла, автократът пердаши направо („аз сам мога да поправя Америка“, каза Тръмп). Докато едните мислят пожелателно, другите разбират вечните истини на силата и стратегията.
Тази линия на аргументи е толкова стара, колкото и идеята, че Бенито Мусолини е имал общо с логистиката на градските железници. А тя има достатъчно основания в историческите факти, за да подлъже хората. Ако не Дучето, то Наполеон, Ататюрк и китайската комунистическа партия могат да претендират за подвизи на управление, които може да са убягнали на строгия демократ или поне да са им отнели повече време. Просто противоположните примери на неумели силни мъже с проблемни икономики или външни отношения могат да бъдат пренебрегнати. Събитията изменят облика на този проблем.
Не се съмнявайте, че ако инвазията в Украйна вървеше по план, западните популисти сега щяха да призовават собствените си общества да се поучат от хитростта и силата на нелибералния свят с този фалшив тон в стил „мразя да го казвам“. Те все още могат да имат този шанс. Зависимата от руския газ Европа може да изпадне в рецесия с покачването на цените на енергията. Инвазията може да се ускори. „Автокрацията работи“ не би бил толкова опасен аргумент, ако винаги беше погрешен.
Но ако този начин на управление има структурни предимства, последните няколко седмици формулираха по-ясно съпътстващите го недостатъци. Високомерието, породено от безотговорност; съветниците, които не биват чувани или биват сплашвани; склонността да се постига с насилие това, което може да бъде получено по по-добър начин от друга държава с течение на времето: демонстрацията на класически грешки понякога е просто клише.
Стара, но вечно полезна история е, че когато Робърт Конкуест публикува актуализация на своето някога предизвикващо съмнения изследване на съветската тирания, той се нуждае от заглавие. Един колега писател му предлага следното: „Казвах ли ви, шибани глупаци“. Либералите не могат да кажат това на популистите сега. От Вашингтон до Берлин самите те са твърде компрометирани.
Но разликата е, че те могат да изоставят наивния си възглед за Путин и да продължат напред. Докато за западните популисти идеята, че автокрацията притежава някаква смразяваща ефективност, е екзистенциална. Ако тази идея започне да изглежда нелепо, това ще се случи и със самите популисти.
12:35 | 14.09.22 г.