Руснаците влизат в обувките на германците след Втората световна война

Когато Хитлер поема властта през 1933 г., той го прави с 44% от националния вот, което означава, че мнозинството от германците не го подкрепят. Само една година преди това той няма дори една трета от гласовете. Не беше твърде късно да го спрат, но твърде малко германци се интересуваха достатъчно, за да го направят.

Това важи и за нас руснаците. Преглътнахме явно фалшифицирани избори (а нашите протести през 2011 г. бяха, макар и впечатляващо големи, твърде „вегетариански“, твърде меки, за да имат значение). Преглътнахме постепенното задушаване на независимите медии. Игнорирахме масовата корупция и все по-истеричното „патриотично възпитание“ на нашите деца. Ние се нагодихме, когато правителството стана единственият значим икономически играч и когато полицейската държава набъбна, хранейки се от нашата безпомощност и собствената си безнаказаност. Като цяло се съгласихме с анексията на Крим; Руските знаменитости се специализираха в изобретателните отговори, когато украинците ги питаха пред камера на кого всъщност принадлежи Крим. Междувременно твърде много от нас се наслаждаваха на подобието на нормалност - брандовете, клубовете, небостъргачите, технологиите, парите. Сега всичко се срина като кула от карти, каквато винаги е било.

Превърнахме се в крепостни селяни на Путин – или в също толкова пасивни, безсилни наблюдатели извън руските граници, тъй като тези от нас, които си тръгнаха, често рационализираха и нормализираха случващото се у дома. Знам, че го направих. Направихме Путин културно възможен, направихме го свой, дори когато се дистанцирахме от него. Позволихме му да определя правилата на играта, дори когато се вкопчихме в илюзията, че не играем.

С други думи, няма значение, че бях против всичко това. Виновен съм, че не направих достатъчно, за да отстоявам протеста си. Бягах вместо да се боря. Това ме прави отговорен. Тези, които сега бягат в паника от Русия – и много хора, които познавам, хващат самолети докъдето те все още могат да летят или изоставят всичко, за да карат цяла нощ до границата – също не могат да избягат от споделената отговорност.

След като Хитлер загуби войната и победилите съюзници започнаха да дават да се разбере на германците, включително цивилните, че споделят отговорността за неговите зверства, мнозина се съпротивляваха, казвайки, че никога не са подкрепяли нацистите, не са благославяли техните действия и дори не са знаели за тях. Те страдаха от това, което психолозите Александър и Маргарете Мичерлих нарекоха „неспособността да скърбиш“ за жертвите на нацистките престъпления; този вид скръб беше изместен от съжаление за собствените им загуби.

„Германците не показват никаква следа от чувство за отговорност, камо ли за вина“, пише писателят Клаус Ман при следвоенното си завръщане в Германия от САЩ „Те не успяват да разберат, че сегашната им мизерия е неизбежен резултат от това, което германският народ причини на света през последните години“.

Неговото горчиво предсказание в писмо до баща му Томас Ман беше, че „тази жалка, ужасна нация ще бъде физически и морално осакатявана в продължение на поколения“. Той беше прав донякъде - симптомите на тази дамга не са изчезнали дори и сега. Трябва да внимаваме - виждам същите симптоми при много руснаци, които чета или с които говоря.