Това са думи сякаш от друг свят, но Владимир Путин говореше така преди две десетилетия. „Трудно ми е да мисля за НАТО като за враг", заяви руският президент, въпреки че Северноатлантическият алианс току-що се бе разширил на изток.
Към него се присъединиха Полша, Унгария и Чехия, но това не повлия на положителното настроение на Путин. Докъде се простираше въображението му - например до членство в НАТО за собствената му страна? „Защо не, защо не...“, потвърди тази смела визия самият президент.
Това беше през март 2000 г. Путин изрече тези невъобразими от днешна гледна точка изречения в интервю за британската BBC. Днес Путин казва, че НАТО е „обкръжило Русия", че не зачита „руските интереси в областта на сигурността". Немалко европейци симпатизират на тази визия.
Подобно на Путин, и те обясняват засилването на кризата в Украйна поне отчасти с предполагаемото пренебрегване на руските интереси. На Русия се отказва уважението, което заслужава, разкритикува Кай-Ахим Шьонбах, ръководител на германските военноморски сили, който междувременно подаде оставка.
Герхард Шрьодер предлага свой вариант на тезата за обкръжението. Като ръководител на надзорния съвет на „Роснефт", най-голямата руска петролна и газова компания, като ръководител на комитета на акционерите и на борда на директорите на „Северен поток" и „Северен поток 2", а скоро и като член на надзорния съвет на „Газпром", той е най-важният руски „мост“ в Германия.
Случилото се през последните години с разширяването на НАТО на изток противоречи на „това, което беше предвидено в хода на преговорите за обединение", заяви той в края на януари в подкаста си Die Agenda. Мащабното разполагане на войски по границата с Украйна? За попечителя на руските интереси, някогашен германски канцлер, това е само разбираема реакция на маневрите на НАТО, припомня германският Handelsblatt.
Така е и с тезата за обкръжението: тя предизвиква много спонтанни съгласия, но в най-добрия случай се основава на полуистини, погрешни тълкувания или неверни твърдения.
Няма договор, клауза или протоколна декларация, с която НАТО да се отказва от разширяването. Вярно е, че в речта си в края на януари 1990 г. тогавашният германски външен министър Ханс-Дитрих Геншер поиска от НАТО да поеме ангажимент, че „каквото и да се случи във Варшавския договор, няма да има разширяване на територията на НАТО на изток, т.е. по-близо до границите на Съветския съюз [...]".
Геншер обаче не говореше от името на НАТО, а поиска нещо от него - което то обеща да изпълни. Както потвърди през 2014 г. бившият генерален секретар на Комунистическата партия на Русия (КПСС) Михаил Горбачов, преговорите през 1990 г. са били за ГДР и обединена Германия, а не за другите държави от Варшавския договор, т.е. източния аналог на НАТО, и тяхното хипотетично приемане в Атлантическия съюз.
Причината за това е проста. По това време всички политици от Изтока и Запада са загрижени само за едно: възраждането на силна Германия. „Има ли гаранции за сигурността на европейските държави, които се чувстват застрашени от обединена Германия? Готова ли е Федералната република да се откаже от териториалните си претенции и да признае съществуващите граници?", пита тогавашният съветски външен министър Едуард Шеварднадзе в реч пред Европейския парламент още през декември 1989 г.
По това време Федералната република все още не е признала западната граница на Полша за задължителна съгласно международното право. Възможният нов германски колос предизвика страхове дори на Запад. „Аз харесвах Германия толкова много, че бих предпочел да имам две от тях", казва тогавашният ръководител на правителството на Италия Джулио Андреоти. Във Великобритания Маргарет Тачър се опита да спре обединението.
Полша имаше първото си свободно правителство след септември 1989 г. - и също се страхуваше от нова, голяма Германия. Дотолкова, че министър-председателят Тадеуш Мазовецки продължаваше да мисли за запазване на съветските войски в Полша като гаранция за сигурност дълго след 1990 г.
Германският проблем, който беше замразен по време на Студената война и изведнъж отново се разгоря, изгаряше под ноктите на управляващите на Изток и Запад. Договорът „две плюс четири" от септември 1990 г. донесе решението.
Обединена и напълно суверенна Германия се ангажира да се откаже от ядрените, биологичните и химическите оръжия и да намали числеността на Бундесвера до 370 000 войници. (Днес има само 184 000 войници).
До края на изтеглянето на съветските войски, планирано за 1994 г., не се предвижда прехвърляне на германски войски под командването на НАТО на територията на бившата ГДР. Дори и след това там нямаше да бъдат разположени войници на бившите западни съюзници и ядрени оръжия. Нямаше допълнителни ангажименти по отношение на НАТО.
НАТО не е предала Русия
С Договора "двае плюс четири" Съветският съюз и Русия като негов правоприемник приемат, че обединената Федерална република ще остане член на НАТО. Ако искате, това е първото разширяване на западния съюз на изток, договорено със Съветския съюз и ратифицирано от него през март 1991 г. НАТО спазва този договор.
В договора между НАТО-Русия от май 1997 г. Русия дори признава разширяването на НАТО. В замяна на това алиансът се ангажира да не разполага ядрени оръжия в новите държави членки. И се съобрази с това.
Научната служба на германския Бундестаг заявява в документ от 2016 г., че честите руски жалби за уж нарушени гаранции са несъстоятелни и служат, „от една страна, да разколебаят Запада и да го дискредитират в световното обществено мнение, а от друга - да увеличат вътрешното одобрение на собствената си политика, да отклонят вниманието от икономическите проблеми и да държат социалните сили обединени“. НАТО не е предала Русия. Президентът Путин обича да се аргументира с Хартата за европейска сигурност, приета от Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа (ОССЕ) в Истанбул през 1999 г. В нея се посочва, че никоя държава не може да подобрява сигурността си за сметка на друга - но също така, че всяка държава е свободна да избира своя съюз и че няма зони на влияние, както иска да ги възроди Путин.
През 2008 г. Ангела Меркел и Никола Саркози, съответно като канцлер и президент на Франция, спряха евентуалното присъединяване на Украйна към НАТО. А войници от други страни от Алианса са разположени в новите страни членки в минимална степен.
Единственият риск за сигурността на Русия и на Запада е, че почти всички споразумения за разоръжаване вече са изтекли или са прекратени. Тук са необходими спешни действия.
Ако Путин чувства разпадането на Съветския съюз като първична травма, както често се твърди, Западът не може да му помогне: Краят на Съветския съюз беше предизвикан от Руската федеративна съветска република с обявяването на независимостта ѝ през 1990 г., а не от Запада.
Въпреки това Путин може да се чувства заобиколен или застрашен. Но причината за това е съвсем различна от тази на НАТО: демократичните стремежи в бившите му сателитни държави, които се появиха след 1989 г. Още през 1997 г. обаче Москва започна да смята демокрацията и правовата държава за предимство за всички. Путин беше този, който изтълкува това като едностранно предимство за Запада.
Така стигаме до същинската същност на спора. Не става дума за разширяването на НАТО, а за продължаващата политическа и икономическа слабост на Русия след падането на комунизма.
Русия не е жертва на НАТО, а на собствената си неспособност да завърши започналата през 1990 г. трансформация и да предложи на населението си, на бившите страни от Варшавския договор и на съветските републики политически и икономически привлекателни перспективи за бъдещето.
Трябва да се върнем много назад, за да стигнем до времето, когато Русия или Съветският съюз са давали повод за надежда: около сто години. През 20-те години на ХХ век водещи интелектуалци като Андре Жид, Ромен Ролан, Валтер Бенямин и Лионел Фойхтвангер правят поклонения в Москва. Много от тях бързо се чувстват отблъснати от милионите жертви на Сталиновия терор и насилствената колективизация.
Други остават по-дълго, не на последно място от отвращение към дълго отлагания край на западния колониализъм. Смъртният акт за просъветските симпатии е издаден от комунист: през 1976 г. лидерът на италианската КП Енрико Берлингуер формулира, че Съветският съюз е престанал да бъде „сила на историческия прогрес".
От средата на 70-те до края на 90-те години на ХХ век Изтокът и Западът, които неколкократно бяха на ръба на войната, работиха за постигане на мир. Със Заключителния акт от Хелзинки те придадоха мирна рамка на съревнованието между системите и обявиха, че епохата на зоните на влияние и условно суверенните държави е отминала: „Те (държавите) ще зачитат също така правото на всяка друга участваща държава свободно да избира и развива свои собствени политически, социални, икономически и културни системи", се казва в Заключителния акт.
Той е и в основата на принцип, който днес Путин вече не е склонен да приеме: „Те също имат право [...] да бъдат или да не бъдат страна в съюз; по същия начин имат право на неутралитет“.
Съветският съюз се провали в надпреварата за мирна система, организиран от Конференцията за сигурност и сътрудничество в Евриопа : липса на производителност, липса на свобода и липса на върховенство на закона. Принуда или свобода? Народите избират сами.
Тенденцията за завръщане назад, инициирана от Путин, има последици и в собствената му страна: в „Индекса на човешкото развитие" на ООН Русия заема едва 52-ро място.
С изключение на България, всички страни, които са членували във Варшавския договор, а сега са членове на ЕС и НАТО, са изпреварили бившата суперсила. Доходът на глава от населението в Русия вече не достига дори този в Турция. В „Световния индекс на свободата на печата за 2021 г." на „Репортери без граници" страната заема 150-то място от общо 180.
Упадъкът на Русия не може да бъде спрян с повече уважение към Путин, дори и от НАТО, както той поиска, като изгони всички държави, приети след 1997 г. Путин просто търси гаранции за оцеляването на своя режим.
Но как Западът може да му я даде? Дори руската управляваща класа не вярва на собствената си държава. Представителите ѝ предпочитат да вземат парите си, а понякога и семействата си, и да се приберат на сигурно място в западните държави. Точно както през 50-те и 60-те години на миналия век, когато пусна танковете си в централноевропейските страни, днес Русия отново всява страх. Тя водеше две невероятно жестоки войни в Чечения, нахлу в Грузия през 2008 г., а през 2014 г. изпрати в Източна Украйна войници на Москва, маскирани като „зелени човечета". През март 2014 г. Москва анексира Крим - първата насилствена промяна на границата след Втората световна война.
На 17 юли 2014 г. руска противовъздушна ракета свали Боинг 777 на път от Амстердам за Куала Лумпур. Убити бяха 313 души. И до днес Москва отрича да има нещо общо с това.
А от името на руското ръководство, дори в чужбина, бяха извършвани многобройни убийства на журналисти и опозиционни политици: през ноември 2006 г. руски агенти отровиха опозиционния активист Александър Литвиненко с радиоактивен полоний в Лондон.
През 2018 г. в Англия беше извършено нападение с отрова срещу Сергей Скрипал, а през 2019 г. на два километра от канцлерството в Берлин беше застрелян чеченски опозиционен активист „от името на Русия", както установи Апелативният съд в Берлин през декември 2021 г.
С кибератаки, армия от тролове, насочени бежански потоци и контролирани от държавата медии в чужбина Русия се опитва да дестабилизира Европа и САЩ. Поведението на Москва в момента е по-грубо, отколкото по време на Студената война.
На 31 януари 2022 г. една от кремълските медии, Russia Today Germany, разказва със спираща дъха откровеност какво може да замисли Путин и защо струпва военни на украинската граница: „Историята на Крим, историята на разместването на границите в Европа вероятно ще се повтори. [...] През февруари републиките в Донбас (Източна Украйна) ще започнат преговори с Русия за евентуално включване в състава на Руската федерация. [...] Всъщност Донбас вече е интегриран до голяма степен“.
Това би било агресия. Европа би трябвало да положи усилия, за да я предотврати. И да не се преструва, подобно на Шрьодер, че интересите на сигурността на Русия са застрашени.
22:30 | 13.09.22 г.