Не е съвсем вярно да се каже, че никога преди не сме били в същата позиция. През по-голямата част от човешката история стандартът на живот не се е повишавал по начин, видим с просто око. Историците правят догадки, че английският брутен вътрешен продукт на глава от населението е бил 1198 паунда през 1448 г. и 1236 през 1664 г., кумулативен напредък от едва 3% за осем или девет поколения. Синовете и дъщерите обработваха почвата, събираха дърва за огрев и се бореха с природнте стихии по същия начин, както родителите им преди тях. Нещата се връщаха назад почти толкова често, колкото и животът ставаше по-лесен, пише за Financial Times Том Кларк, сътрудник в Joseph Rowntree Foundation.
Андрю Бейли може би иска да намери убежище в прединдустриалната история. Управителят на Английската централна банка разпали пожар, след като прогнозира, че тази година ще предизвика най-тежък удар върху доходите след данъчно облагане в историята, затегна контрола върху домакинствата с ипотеки чрез повишаване на лихвените проценти и след това каза пред Би Би Си, че иска да влезе в главите на работниците, за да ги откаже от настояването за заплати, които да бъдат в крак с рязко покачващите се цени. „Болезнената“ антиинфлационна „нужда“, обясни той, се състои в „умереното повишаване на заплатите“.
Проблемът за Бейли е, че през осемте или деветте поколения, последвали индустриалната революция, се вкорениха очакванията, че стандартът на живот ще се повишава, а не ще спада. Постепенният напредък бавно върши своята магия: при 2% годишно увеличение, доходите се удвояват на всеки 35 години и се учетворяват за 70 години. От време на време трудни моменти поставят прът в колелата на прогреса, но те биват последвани от ускорен напредък. Тъй като екстрите на консуматорското общество, съдомиялните машини например, се разпространиха по невъобразими досега начини, всяко поколение беше по-добре от предишното, а лишенията на възрастните роднини се превърнаха в семейна легенда.
Това беше светът, какъвто го познавахме до 2000-те години. След това дойде финансовата криза и внезапният спад на реалните заплати. Отначало изглеждаше като по-голям от средното камък на пътя, но който бихме могли да заобиколим, след като канцелираните смени при рецесията отстъпят място на извънредния труд при възстановяването. С настъпването на 2010-те тази вяра започна да избледнява, тъй като заплащането остана без изменение. Преди изборите през 2015 г. понижаването на цените на петрола ни отдалечи от пропастта, притъпявайки обвинението за „криза при разходите за живот“, наложено от лейбъристите на Ед Милибанд. Но анализът му беше по-скоро преждевременен, отколкото грешен. Към 2017 г. твърденията на синдикатите за най-лошото десетилетие за заплатите след Наполеоновите войни бяха до голяма степен потвърдени.
Оттогава картината се измени твърде бързо, за да бъде разчетена: краткият период на подобрение отстъпи място на пандемичния хаос, придружен от намаляване на заплатите, а след това на силното възстановяване, което едва миналата есен окуражи Борис Джонсън да се похвали, че „след години на стагнация - повече от десетилетие - заплатите се покачват“. Но в действителност покачващите се цени, особено на горивата, вече ерозираха възнагражденията. Сега, след като един удар върху националното осигуряване е надвиснал, а друг - върху работодателите - може да бъде прехвърлен на персонала през следващите години, мрачната прогноза на Бейли е трудно да се оспори. Вече не гледаме към едно, а към две загубени десетилетия за жизнения стандарт.
Какво да се направи? Ами, въз основа на широките и с несигурен ефект правителствени компенсации заради нарастващите разходи за гориво, отговорът изглежда е да се паникьосаме. Интересното обаче е, че опитът на едно от малкото общества, които са издържали на нещо подобно, говори, че няма нужда от това. След 80-те години на миналия век Япония се превърна от една от най-бързо развиващите се икономики в страна с постоянна стагнация: през 1990-те и 2000-те икономическият напредък се забави до пълзене. И въпреки това обществото не се разпадна, като всъщност през по-голямата част от последните 30 години традиционно доминиращата Либерално-демократическа партия запази контрола върху премиерския пост.
Корените на нашата собствена голяма стагнация се крият в буксуването на производителността, нещо, което - въпреки приповдигнатия тон на лансираната програма за „изравняване“ на по-малко продуктивните региони - е по-лесно за диагностициране, отколкото за лечение. Умните инвестиции могат да направят разликата, както потенциално биха могли и институционалните промени относно договарянето на заплатите. Но не за една нощ.
По-спешната задача е да се насочи облекчението към най-належащите нужди. Това е инструмент, който съществува под формата на системата за социално осигуряване - канал, който правителството напоследък експлоатира слабо. В свят на нестабилни цени трябва да се фиксира връзката между предпазната социална мрежа и инфлацията. Понастоящем тя работи със закъснение, като обезщетенията са се повишили едва с 0,5% миналия април и ще се покачат само с 3,1% тази пролет, докато инфлацията се очаква да бъде повече от два пъти по-голяма.
За късметлиите сред нас забавянето на жизнения стандарт е мрачна реалност, но такава, която можем да адресираме с подобаваща грижа. Тези, които са изправени пред избор между опасен студ и неустойчив дълг, нямат този лукс. За тях паниката е неизбежна и няма друг отговор освен спешната помощ.
09:36 | 14.09.22 г.