ЕС показа границите на търговията като външа политика

Това е годината, в която новият геополитически ЕС трябва да превърне своето дълго утвърдено влияние в търговската политика в инструмент за глобална стратегическа сила. Процесът обаче не върви много добре, пише Алън Бийти за Financial Times.

През първите две седмици на януари ЕС изглеждаше доста слаб в отговора си на един бърз тест - изнудването на Литва от Китай. На следващо място, разногласията в ЕС относно подпомагането на Украйна в противопоставянето ѝ на заплахите на Владимир Путин са остро напомняне, че Съюзът се е опитвал да използва търговията като политически лост и преди – с доста неприятни последици.

Непосредствената причина за анексирането на Крим от Путин и инвазията чрез проксита в Донбас (Източна Украйна) през 2014 г. бяха демонстрациите на майдана в Киев, които започнаха през ноември 2013 г. Протестите отстраниха човека на Кремъл в Киев, подкрепяният от Москва президент Виктор Янукович. Контекстът обаче беше опитът на ЕС, ако не да превърне Украйна в присъединяваща се държава, то да я изтегли в орбита на Брюксел чрез „задълбочена и всеобхватна зона за свободна търговия“ (DCFTA), като част от по-широко споразумение за политическо асоцииране.

DCFTA, която временно влезе в сила през 2016 г., е икономически доста добра сделка за Украйна. Някои оптимисти дори я посочват като възможен модел за отношенията на Обединеното кралство с ЕС след Brexit. Тя дава привилегирован достъп до единния пазар на ЕС, но не изисква пряка юрисдикция на Съда на Европейския съюз. От критично значение е, че тя също така е натоварена с политически и административни условия, предназначени да привлекат подписващите я към модела на управление на ЕС. (Тоест моделът преди унгарския лидер Виктор Орбан и полската партия „Право и справедливост“ да започнат да го развалят.) Идеята е комбинацията от пазарен достъп и мека сила да създадат приятелски настроени и проспериращи съседи.

Но условията на DCFTA и свързаните с нея съобщения сведоха почти до нула всяка идея, че Украйна ще бъде в състояние да се задържи здраво както в ЕС, така и в руския икономически лагер. Последният е представляван от Евразийския икономически съюз, групировка, в която Москва успя да примами или вкара чрез шантаж Армения, Беларус, Казахстан и Киргизстан, и която действа повече като защита, отколкото като търговско споразумение. Путин понякога предлагаше тристранни преговори, за да се даде възможност на ЕС, Украйна и Русия да си сътрудничат в търговията, но Брюксел - без съмнение правилно - видя това като неискрена тактика за забавяне и разсейване.

За ЕС използването на политизирано търговско споразумение, за да се насочи погледът на Украйна твърдо към Запада, се оказа опасна игра. Това също неизбежно подхрани безпокойството в Москва относно стремежите на Украйна да се присъедини към НАТО.

Путин, въпреки че сигнализира за ангажимент към нормите на международното управление, като включи Русия в Световната търговска организация през 2012 г., се обърна публично срещу DCFTA за Украйна през 2013 г. и Янукович се вслуша в гласа на господаря си.

Брюкселските преговарящи бяха изненадани. Карел Де Гухт, тогава комисар по търговията на ЕС, казва: „Всъщност бяхме изненадани, че изведнъж те бяха толкова много против“. Той добавя: „Как точно тази идея се е развила в кремълските кръгове, не мога да кажа“.

Щом е дошло като шок за преговарящите относно търговията, значи те са били лошо посъветвани от външните министри на ЕС. Това не беше въпрос, по който трябваше да се остави толкова много на търговската политика. Подобно на САЩ в Студената война, ЕС се опита да използва мека сила (и пазарен достъп), за да разшири влиянието си на изток. За разлика от САЩ в Студената война обаче, Съюзът няма стотици хиляди войници, разположени на източната си граница, за да го подкрепят.

Нито пък DCFTA доведе до впечатляващи резултати. Повече от пет години след началото на преференциалния си достъп Украйна все още продава само малко над една трета от износа си на ЕС. Това контрастира неблагоприятно със съседна Молдова, която има подобно споразумение с ЕС и която изпраща там повече от две трети от износа си.

Украйна, една нефункционална икономика с незавиден бизнес климат, не успя да влезе във форма, за да се възползва. Освен това ЕС не успя да предостави достатъчно помощ или кризисно кредитиране, за да я избави от проблемите с платежния баланс и да ѝ помогне да се развие. ЕС до голяма степен е оставил на МВФ осигуряването на спешно външно финансиране, а техническата помощ от Съюза не отговори на очакванията. Ориентираните към ЕС украински елити продължават да гледат твърдо на запад, но трябва да се признае, че досега няма видим ефект от това.

Сега се намираме в точка, в която ЕС (като колективно образувание, а не като отделни държави членки), след като помогна за задействането на путиновата агресия, дори не е считан за геополитически играч, който си струва да бъде канен на срещи на високо равнище за овладяването й. Търговията и меката сила могат да бъдат част от ефективна стратегическа политика, но най-новата история на ЕС и Украйна сочи, че те не са заместител на въоръжението и хладните пари.