Китай се нуждае от нов модел на растеж, но това изисква сериозни реформи

Китайската икономика устоя по забележителен начин на пандемията, но сега е изправена пред комбинация от намаляващ растеж и волатилност на финансовите пазари. Това отразява редица дилеми, с които Пекин се бори, някои от които са самопричинени, пише за Financial Times Есвар Прасад, автор на „Бъдещето на парите”.

Правителството на Китай изглежда желае да толерира по-нисък краткосрочен растеж в интерес на осигуряването на дългосрочен просперитет. Този подход е правилен, но приетите специфични политики рискуват да създадат повече несигурност и нестабилност, които от своя страна да подкопаят обществената подкрепа за реформите, необходими за укрепване на дългосрочните производителност и растеж. 

И все пак има начин да се намери по-добър баланс: възприемане на силни мерки, които по-добре дефинират ролята на правителството в икономиката и на финансовите пазари.

Секторът на недвижимите имоти въплъщава предизвикателствата, пред които е изправен Пекин. Някои строителни компании като Evergrande безразсъдно предприеха развитие, финансирано с дълг, докато много домакинства взеха заеми, за да финансират покупката на множество имоти със спекулативна цел. Секторът на имотите символизира много от ексцесиите в китайската икономика и правителството очевидно не вижда друг избор, освен да го обуздае, за да предотврати нарастващите икономически и финансови дисбаланси.

Опитът за едновременно намаляване натрупването на дълг в икономиката и ограничаване на спекулациите с имоти вкара жилищния пазар в низходяща спирала. Правителството сега открива огромните разходи за коригиране на дисбалансите в сектор, на който дълго време разчиташе, за да подкрепи растежа, да увеличи приходите на местните власти и да допринесе за богатството на домакинствата. Влиянието на сектора на имотите върху практически всеки аспект на икономиката, финансовите пазари и обществото, прави проблемът труден за решаване.

Пекин изложи две рамки, които да ръководят неговите политики. Първата, „двойна циркулация“, предполага продължителна ангажираност с глобалната търговия и финанси, но се стреми към по-голямо разчитане на вътрешното търсене, както и на технологичната самодостатъчност и местните иновации. Втората, програмата за „общ просперитет“, цели по-справедливо разпределение на плодовете на растежа. Това са похвални рамки, но се сблъскват с някои предизвикателни реалности.

Правителството иска да продължи с кампанията си за намаляване на задлъжнялостта и правилно ограничи използването на дългово финансирани инвестиции, подхранвани от разхлабената парична политика с цел подкрепа на растежа. По същия начин то иска да намали енергоемкото производство и зависимостта на икономиката от тежката индустрия и промишлеността с ниски заплати. Но банковата система, която продължава да насочва финансирането към големи държавни индустриални предприятия, затрудни достъпа до кредити на по-малките и по-пъргави частни фирми, включително тези от сектора на услугите.

Склонността на Пекин да остави Evergrande да изпадне в дефолт показва че той е готов да насърчи пазарната дисциплина чрез премахване на имплицитните държавни гаранции, подкрепящи финансовите фирми и големите корпорации. Въпреки това, успоредното желание за увеличаване на държавния контрол върху икономиката и финансовата система, включително мерките на централната банка за насочване на кредита чрез непазарни механизми, внасят повече объркване, отколкото яснота.

Правителството на Си Дзинпин очевидно е раздвоено относно ролята на частния сектор. Разчитането на него за иновации е в противоречие със стъпките на Пекин за контрол над компаниите, особено в технологичния сектор, за които се смята, че са натрупали прекомерно икономическо и политическо влияние. Също така не е лесно да се синхронизира целта за ограничаване на неравенството с разчитането на частния сектор за генериране на повече богатство.

Балансирането на тези противoстоящи си цели не е невъзможно, но ще изисква различен подход. Първо, правителството трябва да се ангажира с намаляване на влиянието си на финансовите пазари. Второ, то трябва да се справи с наследените проблеми, като голямата купчина лоши дългове в банковата система, които осуетиха преструктурирането. Трето, необходим е по-широк набор от реформи, за да се преориентира икономиката в посоката, която Пекин иска. Това включва по-решителни реформи в държавните предприятия и мерки за укрепване на мрежата за социална сигурност. Тези стъпки трябва да бъдат допълнени от институционални реформи, които подобряват правните рамки, включително по-добра защита правата на интелектуалната собственост, както и корпоративните управление и прозрачност.

Тези мерки ще помогнат за изглаждане на компромиса между краткосрочната болка и по-добрите икономически резултати в дългосрочен план. Пекин все още може да се наложи да приеме по-нисък растеж като цена за опита си да постигне всичко, но би било по-приемливо както за Китай, така и за световната икономика, ако този растеж е по-стабилен и балансиран.