Украинската криза е предупреждение за частта от Азия, разтревожена от възхода на Китай

Последните няколко години предоставиха многобройни примери за ограничената сила и залязващо влияние на Запада. Сегашното напрежение между Русия и Украйна представлява най-големият тест за това как западните страни ще реагират на опитите за ограничаване на тяхното влияние от страна на реваншистки държави, пише за Nikkei Asia Review Уилям Братън, автор на „Възходът на Китай, упадъкът на Азия“.

Не става дума само за това, че тези събития се развиват на прага на Европа, нито че Украйна е зараждаща се демокрация, заплашена от авторитарен съсед – нещо, което западните страни са се ангажирали да предотвратят. Но по-важното е, че развитието на ситуацията ще има последици и за азиатските страни, които търсят подкрепа от Запада срещу един по-настоятелен Китай. И засега поличбите не изглеждат никак обещаващи. 

Европейският отговор на сегашното напрежение например е неефективен. Това отразява зависимостта на континента от руския газ, както и продължителното недостатъчно инвестиране във военна сила. Малко европейски държави имат мускулите да допринесат за отбраната на Украйна, а тези, които го правят, като Великобритания и Франция, нямат апетит.

Европейските държави обаче не са единствени, които избягват конфронтация с Русия.Вече е ясно, че САЩ не са склонни да направят нещо повече от отправяне на заплахи със "строги" санкции срещу Русия, ако тя допълнително наруши териториалната цялост на Украйна.

Този акцент върху невоенното възпиране е в съответствие с по-изолационистката рамка, приета от администрацията на американския държавен глава Джо Байдън след провала в Афганистан. Скъпите и високорискови военни операции трябва да се използват само когато е необходимо за защита на жизненоважните интереси на САЩ. Мащабните интервенции за “преработване” на далечни държави, прилагане на международното право или за защита на относително пресни демокрации като Украйна срещу авторитарни агресивни държави, сега са част от историята, а не компонент на бъдещето.

Но този акцент върху икономическите санкции и международното осъждане за контрол върху агресивните държави е спорен и мързелив метод. Те може да са евтини инструменти, но като цяло са неефективни за осигуряване на желаните резултати. Постоянният руски иредентизъм е доказателство за това; Русия все още е жива и действа въпреки санкциите, наложени след войната с Грузия през 2008 г. и анексирането на Крим през 2014 г.

Напълно възможно е, разбира се, Русия да блъфира или да се стигне до компромис. Но облекчението ще бъде временно. Желанието на Русия да бъде разглеждана като важна сила я прави чувствителна към всякакви заплахи за нейната действителна или предполагаема сфера на влияние, както в момента тя демонстрира в Казахстан. Следователно украинската ситуация няма да изчезне. И когато ескалира, Украйна ще се окаже, че се бори сама без пряка западна подкрепа.

Всичко това има последици за Азия. Първо, има съществува разлика между западната реторика, относителните възможности и геополитическите реалности. Сега се намираме в свят на оруелски двуговор, където това, което се казва, не е това, което се случва, нито това, което ще бъде направено. Силната защита на Украйна, например, очевидно означава да седнем с агресора, за да обсъдим неговите желания и да търсим компромис, вместо да се опитваме активно да отричаме руските цели.

Някои ще кажат, че разговорът винаги е за предпочитане, особено с ядрено въоръжена и военно способна Русия. Но този аргумент е еднакво приложим и за Китай. Освен това, въпреки цялата реторика, е невъзможно да се избяга от простия извод, че Украйна не успява да постави отметка в „жизненоважното“ квадратче за САЩ или Европа и че те просто не искат да инвестират толкова силно в нейното бъдеще.

Поглеждайки към Азия, където технологичната зрялост на Тайван може да е от основно значение за националната сигурност на САЩ, поне за момента, сравнително малките азиатски страни като Филипините са прави да се съмняват в това дали западните страни са готови да понесат загуби, за да защитят тяхната териториална цялост.

Второ, предпочитаният от Запада външнополитически инструмент, икономическите санкции, биват подкопавани от променящата се глобална икономика. Използването им се основава на застаряващ и почти имперски възглед за света, подкрепен от западната или американската икономическа хегемония. Но тъй като тази хегемония ерозира на фона на възхода на Китай, ще се промени и ефективността на икономическите санкции.

Вече видяхме примери, при които опитите на Запада да упражни икономически лостове бяха отречени от китайската щедрост. Но по-големият риск е, че продължаващото разчитане на санкциите като инструмент на външната политика ще принуди страните и корпорациите да започнат да избират страна. Това всъщност може да намали относителното влияние на Запада, особено в Азия, като се има предвид много по-голямото икономическо значение на Китай.

Тук за Азия идва осъзнаването, че западните страни може да не са надеждните военни партньори, на които мнозина в региона се надяват. 

Дори украинската ситуация да бъде овладяна, е напълно ясно, че Западът няма желание да използва военните си способности за възпиране на руската агресия. Схващането, че западните сили винаги ще се стремят да защитават своите идеали, е измамно. Вместо това те са водени от изцяло личен интерес и осъзнаване на риска, особено когато имат работа с достоен съперник. Следователно ангажиментът им към азиатските партньори никога не трябва да се разглежда като постоянен, а винаги ще бъде обект на капризите на политиката.

И така, ако азиатските страни искат да избегнат бъдеще като настоящето на Украйна, където попадат в капана и се превръщат в пионки в оформящата се икономическа, политическа и технологична игра между Китай и САЩ, трябва да се случат две неща.

Първо, те трябва да засилят връзките си за сигурност със съседите, които е много по-вероятно да бъдат притеснени от променящата се геополитика в региона, с отколкото по-отдалечени партньори. Наскоро обявеното споразумение за сътрудничество в областта на сигурността между Япония и Австралия е първа стъпка в този процес, но остава нуждата от регионална организация за колективна отбрана.

Второ, те трябва да подсигурят военните си способности. Въпреки целия шум около увеличаването на бюджетите за отбрана, реалността е, че твърде много азиатски страни инвестират недостатъчно в своите военни сили. Това от своя страна увеличава зависимостта им от отдалечени и по-малко надеждни съюзници. Но силната армия е основата за всяко възпиране на агресори и страните без такива способности играят много опасна игра - такава, която вероятно ще загубят.