Повишението на минималната заплата не е достатъчна инфлационна защита за бедните

Докато инфлацията застрашава стандарта на живот в развития свят, правителствата се намесват, за да смекчат удара за някои от най-ниско платените работници, но техните действия само частично ще защитят най-нуждаещите се, пише Делфийн Строс за Financial Times.

Няколко европейски държави планират увеличения на минималната си работна заплата през следващата година, които да компенсират инфлацията.

В Германия последователните увеличения ще вдигнат минималната заплата с почти 10 процента до 10,45 евро през годината до юли, а новата управляваща коалиция обеща да я повиши допълнително до 12 евро. В Португалия, Полша, Чехия и Румъния законоустановената минимална заплата се повиши с 6 процента или повече от януари. Франция, чиято почасова минимална ставка вече е една от най-високите сред богатите икономики, ще продължи да я повишава в съответствие с цените (инфлацията през декември беше 3,4 на сто). В Обединеното кралство минимална заплата ще се повиши с 6,6% през април.

Междувременно ЕС планира закон, който има за цел да гарантира, че минималното заплащане - където се прилага - е достатъчно високо, за да бъдат „адекватно“, т.е. поне 60 процента от средния национален доход.

Това е поразителен обрат спрямо политиките, провеждани в навечерието на финансовата криза от 2008 г., когато лидерите на ЕС отправиха неподходящ във времето призив за ограничаване на заплатите, за да предотвратят засилването на ценовия натиск.

„Това нямаше да се случи преди няколко години“, коментира Стефано Скарпета, шеф на дирекцията по заетостта, труда и социалните въпроси към ОИСР. „Този ​​път наливаме много пари в икономиката и има загриженост, че те трябва да се насочат към най-бедните.“

Проблемът е, че правителствата разчитат твърде много на един инструмент - минималните заплати - който ще защити само някои от уязвимите.

Пазарните сили създават попътен вятър, като недостигът на работна ръка в някои нископлатени сектори принуждава работодателите да се конкурират яростно за работници за първи път от години. В САЩ, въпреки че Джо Байдън не спечели подкрепа за амбицията си почти да удвои федералната минимална ставка, заплатите се повишиха най-бързо за тези на най-долните стъпала на трудовия пазар - изпреварвайки инфлацията през последните шест месеца за онази една трета от работниците с най-ниски доходи.

Но икономистите предупреждават, че са необходими действия на много по-широк фронт, за да се предпазят домакинствата от болезнената криза в жизнения им стандарт.

Минималната заплата бе добър начин за определяне на социална норма, но „не много целенасочена мярка за борба с бедността“, твърди Скарпета. Много от тези, които я получават, живеят с партньор с по-висок доход и когато минималната заплата се повиши, работниците често могат да загубят помощи или да плащат по-високи данъци.

По-високата минимална заплата може също да накара работодателите да наемат хора при по-кратък работен ден или по-малко сигурни условия - например либералното използване на договори с нулеви часове (без гарантиран минимум - бел. прев.) в ХоРеКа сектора в Обединеното кралство - и засяга само тези, които са близо до дъното по доходи.

„Тя помага само на тези, които имат най-ниско заплащане и няма да допринесе за създаването на средна класа“, изтъква Патрик Белсър, старши икономист в Международната организация по труда. Делът на доходите на работниците ще нарасне само в страни, които имат ефективни колективни договори, посочва той.

Главният икономист на ОИСР Лорънс Буун твърди, че „традиционно, политиките за справяне с неравенството се фокусират върху уменията и върху определянето на заплатите - минимални заплати, колективно договаряне“. Но сега правителствата трябва да разгледат по-внимателно други въпроси, по-специално политиката за конкуренция, казва тя.

Ново проучване на ОИСР установи, че една трета от общото неравенство в заплатите се дължи на различното възнаграждение от страна на компаниите за работници със сходни умения. Работниците често не са трудово мобилни, дори когато им се предлага по-добро заплащане на друго място, поради ограничения, наложени от техните работодатели, като например договорни клаузи за неконкуренция.

Поправянето на това би означавало законодателно ограничаване - с което правителствата на САЩ и Обединеното кралство се ангажираха - и изискване органите по конкуренцията да разгледат ефектите от корпоративните сливания както върху работниците, така и върху потребителите.

Стагниращите жизнени стандарти „не са по вина на минималната заплата“, казва Белсър. "Става въпрос за отсъствието на други политики."