Как изглежда натискът на Русия за капитулация на Запада?

Водещи западни политици реагираха незабавно, когато в средата на декември руското правителство представи проекти на договори, според които САЩ и НАТО трябва да се ангажират с всеобхватни гаранции за сигурност спрямо Русия: основните моменти в тези текстове са напълно неприемливи.

Москва е възмутена. Външният министър Сергей Лавров дори предложи генералният секретар на НАТО Йенс Столтенберг да подаде оставка: негативните коментари на Столтенберг относно руските документи показват, че "той не се справя с работата си". За пореден път бе изпята старата песен за невежия Запад, който не зачита конструктивни предложения и законните интереси на Русия, пише Райнхард Везер в коментар за Frankfurter Allgemeine Zeitung. 

"По своята същност и форма те не са предложение за дискусия, а ултиматум - искане за безусловна капитулация." Тези думи за проектодоговорите не идват от западен политик, а от коментатор на руската държавна информационна агенция РИА Новости. На уебсайта на агенцията авторът предвижда почти всеки външнополитически ход на руския президент Владимир Путин.

"Да си тръгне с подвита опашка"

„Няма добър изход за Запада, без да загуби облика си - освен ако той гордо не отстъпи и така не отприщи война с Русия. Дори Западът сега да надава силен вой, а военните на НАТО трескаво да проучват оперативните планове - ако нещата станат сериозни, алиансът ще напусне границите на Русия с подвита опашка“, пише авторът на публикацията.

Руските медии са пълни с подобни изявления, откакто президентът Владимир Путин възложи на дипломатите си да издействат от Запада правни гаранции за сигурността на Русия по време на речта си във външното министерство в Москва в средата на ноември. Тези гласове не са последователни: понякога те говорят за екзистенциалната заплаха за Русия от настъпващата НАТО, от която трябва да се защити с всички средства, понякога за слабостта на Запада, която трябва да се използва, за да се свалят Съединените щати от "световния им трон". Но един мотив преминава през всички тези изявления като основен тон: Москва вече е начертала "червени линии" (израз, който Путин използва в речта си в Министерството на външните работи), които не могат да бъдат предмет на преговори. Западът трябва да ги приеме. Ако ги пренебрегне, това ще му струва скъпо.

Дивата реторика на пропагандаторите на режима не означава непременно, че Кремъл наистина мисли и планира по този начин. Те са медийният еквивалент на разполагането на руски войски по границата с Украйна, за което никой на Запад не знае дали е само заплаха или истинска подготовка за война. Това, което може да се каже със сигурност обаче, е, че руското ръководство се стреми да създаде впечатлението, че войната е неизбежна, ако Америка и НАТО не отговорят на исканията на Русия. 

Това послание се разпространява и от ръководството на страната. След успешното изпитание на новата руска хиперзвукова ракета "Циркон" в навечерието на Коледа говорителят на президента Владимир Путин заяви за двата проектодоговора: "Е, да се надяваме, че по този начин те ще бъдат малко по-убедителни за Запада."

Малко след това самият Путин коментира: „Ако преговорите по представените от Москва документи не доведат до бърз резултат, реакцията на Русия ще зависи от това какво ще ми предложат моите военни експерти“.

Неясен и несигурен

Ако приемем сериозно двата текста, публикувани от руското правителство, то не е изключено да ги наречем призиви за капитулация. Те само външно са проекти на договори, в които двете страни се ангажират с нещо. Точно формулирани са онези пасажи, в които САЩ и НАТО се ангажират с нещо и в същото време трябва да се гарантира, че декларираната реципрочност остава без последствия за Русия. В ключови моменти езикът е размит и неясен - и очевидно преднамерен с оглед на възможностите за тълкуване, които възникват за Москва. Например, многократно се говори за това, че и двете страни се въздържат от действия, които биха били „възприети от другата страна като заплаха за нейната национална сигурност“.

Но възприятието не е критерий, който може да бъде проверен и въз основа на който да се определи нарушение на договора. Каква практическа стойност биха имали подобни формулировки, може да се види от настоящата ситуация: никаква. Руското ръководство твърди, че Русия е изправена пред заплаха от страна на Запада, но същевременно отрича правото на другите да се чувстват застрашени от Русия. Това било просто „русофобска пропаганда". Анексирането на Крим например, според коментатор на Риа Новости, не е „руска агресия": „Руснаците защитават част от своята територия - т.е. Украйна - от западната експанзия“.

Дали Украйна се чувства застрашена от комбинацията от война, която Русия вече води на нейна територия, разполагането на войски на границата ѝ и подобни изявления от страна на Русия – това също няма отношение към реда в Европа, който Русия търси с тези договори. Подобно на останалите европейци, тя не фигурира в тези договори като държава с равни права. Кремъл не се стреми към нищо друго, освен да изхвърли зад борда всички принципи на съжителство и сътрудничество между държавите, които европейците, включително Русия и Северна Америка, приеха в края на Студената война. А ако се случи исканото, европейският континент ще бъде разделен на сфери на влияние.

Това си личи и това кой важен документ липсва от преамбюлите на двата проектодоговора - с дългия списък от международни споразумения, на които трябва да се основават новите договори - Парижката харта от 1990 г., в която подписалите я страни, включително Съветският съюз, обявяват края на Студената война в Европа, ангажират се с демокрацията и правата на човека и обещават да се въздържат от „всякаква заплаха или употреба на сила (...) срещу териториалната цялост или политическата независимост на която и да е държава".

Свобода на избора на съюз

Хартата се основава на равенството на всички участващи държави. Особено важен е изричният ангажимент „за правото на държавите свободно да определят своите собствени политики за сигурност". Това премахва основите на мита, разпространяван от руското ръководство, че НАТО е нарушила обещанието си никога да не се разширява на изток. Напротив, Съветският съюз, чийто правоприемник е Русия, изрично декларира правото на всички държави да избират сами съюзите си.

Отсъствието на Парижката харта има преди всичко символично значение. Руските проектодоговори са несъвместими и с документите, на които Москва се позовава в преамбюлите. Това е видно от примера с Хартата за европейска сигурност, приета на срещата на върха на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа (ОССЕ) през 1999 г. Руското ръководство обвинява Запада, че с разширяването на НАТО на изток е нарушил забраната в член 8 от Устава да укрепва собствената си сигурност за сметка на други държави. Разбира се, в същия член се потвърждава и правото на всички държави от ОССЕ „свободно да избират споразумения за сигурност, включително договори за съюз" - точно това, което руското ръководство изрично отказва на Украйна, Грузия и други.

Забраната за приемане на нови членове в НАТО е основен елемент и на двата проектодоговора. Прави впечатление, че това искане е формулирано по различен начин в двата текста. Докато в споразумението, което Русия иска да сключи със САЩ, се говори само за отказ от разширяване на изток, споразумението с НАТО трябва да забрани всякакво бъдещо разширяване на алианса. Говорителката на руското външно министерство уточни, че това се отнася най-вече за Швеция и Финландия.

В двете неутрални държави присъединяването към НАТО се обсъжда от анексирането на Крим през 2014 г. насам, а одобрението сред обществото расте. В този контекст и президентът Саули Нинистьо, и министър-председателят на Финландия Сана Марин потвърдиха в новогодишните си обръщения, че страната им запазва възможността за членство в НАТО.

Исканията на Русия към НАТО обаче далеч надхвърлят забраната за бъдещо разширяване. На всички държави, които са били членове на Алианса към момента на подписване на Учредителния акт на НАТО-Русия на 27 май 1997 г., се забранява да вкарват войски или оборудване в други европейски държави, които не са били там към крайната дата. По този начин приетите оттогава членки де факто ще бъдат част от НАТО само в политически план, но не и във военен. Дори въздушното наблюдение в балтийските държави, което се поема на ротационен принцип от големите държави от НАТО след присъединяването им през 2004 г., вече няма да бъде позволено. Най-голям брой нарушения на въздушното пространство на страните от НАТО от страна на руските военни вече се извършва именно в балтийските държави.

Освен това в проекта се посочва, че „маневрите и другите военни дейности на ниво бригади в ивица с договорена ширина и конфигурация" по руската граница трябва да бъдат забранени. В проекта не се споменава нищо за размерите на тази ивица, желана от Русия. Предполага се, че тя ще се прилага от двете страни на границата, като по този начин ще задължи и Русия на реципрочност. Но един поглед към картата показва какво може да означава това за балтийските държави: Техните военни ще бъдат лишени от всякаква свобода на придвижване в собствената си страна, докато Русия, предвид размерите си, едва ли ще трябва да приеме някакви ограничения.

Тези ограничения от проекта за споразумение между НАТО и Русия трябва да се разглеждат в контекста на член 5 от проекта за руско-американски договор. В него двете страни се задължават да не разполагат войски или оборудване в райони, „където такова разполагане би било възприето от другата страна като заплаха за националната ѝ сигурност". Единственото изключение са войските на собствената им територия.

По този начин на Русия няма да бъдат наложени никакви ограничения, докато САЩ ще бъдат задължени да изтеглят всички войски от Европа, ако Москва обяви, че се чувства застрашена от тяхното присъствие. С оглед на факта, че според идеите на Москва Америка също трябва да изтегли всичките си ядрени оръжия на своя територия, това би довело до такова потискащо военно превъзходство на Русия в Европа, което предполага една единствена презумпция: Москва има фантазии, които надхвърлят възстановяването на бившата съветска сфера на влияние.