На неотдавнашната среща на американския президент Джо Байдън, посветена на демокрацията, посланикът на САЩ в ООН Линда Томас-Грийнфийлд си спомни за Ралф Бънч, „афроамерикански дипломат, активист за граждански права и преди всичко борец за свобода“, пише Ан-Мари Слотър за Financial Times.
Тя разказа историята на встъпителната реч, която Бънч изнася през 1950 г. в Kentucky State College, университет преобладаващо за чернокожи, в която той се опитва да отговори на въпроса как можем да защитим демокрацията и да я разпространим сред всички народи? „В основата на този въпрос“, казва Томас-Грийнфийлд, „е лежало ясното противоречие: как бихме могли да го правим, когато черните американци не й се радват у дома?“.
В продължение на десетилетия след Втората световна война, докато международното движение за човешки права набираше скорост, американските адвокати и политици правеха рязко разграничение между правата на човека в чужбина и гражданските права у дома. Когато бях студентка и преподавателка в Харвардския юридически факултет през 80-те и 90-те години на миналия век, борбата на афроамериканците за равни права се преподаваше в часовете по конституционно право; преследването на чилийци, камбоджанци, китайци и много други бяха преподавани на много по-малка група студенти, изучаващи международно право, посочва Слотър. През 2007 г. историкът Кевин Гейнс написа, че американското движение за граждански права „си остава национален разказ за отговора на президентските администрации на расовите катаклизми в Юга“.
Това се променя, макар и бавно. Историците извадиха на бял свят многото начини, по които лидерите на движението за граждански права се идентифицираха с борбата срещу колониалните сили в много други държави, далеч отвъд добре известното възприемане от Мартин Лутър Кинг на техниките на Махатма Ганди за мирен протест. В книгата си „Каста“ Изабел Уилкърсън пряко обвързва опита на афроамериканците с този на индианците - не само по отношение на британската власт, но и относно тяхното собствено общество. В „Колония в рамките на нация“ Крис Хейс твърди, че чернокожите американци са колония на несвободните в „земята на свободните“.
След като афроамериканците постепенно и неуверено се присъединяваха към редиците на силните в САЩ, чак до президентството, те свързваха човешките права и демокрацията у дома с техните световни еквиваленти.
Като държавен секретар Кондолиза Райс изтъкна аргументите за демокрация в Близкия изток, като се позова на сегрегирания свят, в който е израсла в американския юг. В реч в Университета на Алабама през 2005 г. тя обяви: „В цялата империя на Джим Кроу (чиито закони установяват расовата сегрегация в Юга - бел. прев.), потомците на робите засрамиха нашата нация със силата на праведността и най-накрая изкупиха Америка от нейния първородния грях на робството”. В резултат на това, добави тя, САЩ биха могли с право да защитават демокрацията отвъд своите брегове.
Много други са по-малко сигурни, че грехът е бил напълно изкупен. След десетилетия на преглед на практиките в областта на човешките права в други страни, Държавният департамент на САЩ при президента Барак Обама се ангажира за първи път да докладва за състоянието на правата на човека в САЩ. Националният център по въпросите на бедността и бездомните сега говори за „местното движение за човешки права“, докато съветва други вътрешни организации да се позовават на международните стандарти за правата на човека.
Тази ежедневна работа по държането на собствените ни правителства отговорни е в основата на това как Бънч и Томас-Грийнфийлд, афроамериканка, израснала в Луизиана, мислят за демокрацията. Бънч казваше на завършилите Kentucky State College, че демократичният напредък е бавен и трудно извоюван: резултат от мирни протести, отстояване на правата, избори, свободна преса, докладваща за неправдите, институционална отчетност и върховенство на закона. В крайна сметка, казваше той, „най-голямата защита за демокрацията е нейното практикуване“. Томас-Грийнфийлд надгражда върху това: „Всички демокрации имат присъщи дефекти. Ние сме несъвършени. Но начинът, по който се подобряваме, е като упражняваме демокрацията."
Каква освежаваща противоотрова срещу традиционната американска изключителност. Ако САЩ търсят някаква изключителност, тя трябва да е по отношение на признаването и коригирането на многото си несъвършенства. В най-добрия случай демократичните нации участват в постоянен танц между честното признаване на недостатъците и провалите, и амбициозното самоусъвършенстване.
Това признание трябва да лежи в основата на всяко американско усилие за защита и подкрепа на демокрацията по света. Администрацията на Байдън трябва да помисли да приеме доказателствата за честна ангажираност с по-тъмните страни на историята на която и да е държава като един от критериите за покана за срещата на високо равнище за демокрация през 2022 г. Това със сигурност е критичен маркер за собствения демократичен напредък на САЩ.