Централните банки бяха изненадани от внезапния ръст на инфлацията. В Съединените щати индексът на потребителските цени (CPI) се покачи с 6,2% през октомври на годишна база. Предпочитаната от Федералния резерв мярка за инфлацията, разходите за лично потребление (PCE), също отчете най-високия си ръст от 30 години. Инфлацията е доста над целта и в много други индустриализирани страни, пише за Bloomberg Мървин Кинг, професор по икономика и право от Нюйоркския университет и бивш гуверньор на Английската централна банка (АЦБ) в периода 2003-2013 г.
Казват ни, че този изблик на инфлация е преходен. А от няколко години централните банки публикуват „бъдещи насоки“, според които лихвените проценти ще останат близо до или под нулата за неопределено време. Тази регулаторна позиция разчита до голяма степен на допусканията, че очакванията движат инфлацията, а централните банки формират очакванията. С други думи дългосрочната инфлация се определя от официалната цел за нея.
Спомням си, че в ранните дни на Комитета по паричната политика на АЦБ разглеждахме прогнозите за инфлацията. Независимо от траекторията на лихвите, която симулирахме, инфлацията винаги се връщаше към целта. Защо ли? Защото в моделите, използвани за изготвяне на прогнозите, единственият определящ фактор за инфлацията в средносрочен план беше официалната цел.
Това е теория за инфлацията в стил крал Канут. Според легендата преди хиляда години английският крал поставя трона си на брега и заповядва на приливът да спре. Приливът не обръща внимание, продължавайки да приижда и залива краката му, воден от законите на природата. Една задоволителна теория за инфлацията не може да приеме формата: „Инфлацията ще остане ниска, само защото ние казваме, че ще бъде така“. Тя трябва да обяснява как промените в парите - независимо дали директно чрез количествено облекчаване (QE) или косвено чрез промени в лихвените проценти - влияят на икономиката.
В моделите, които доминират в мисленето на централните банки, инфлацията се ограничава от „функцията за реакция“ на централната банка, която гарантира, че лихвените проценти или QE ще бъдат определени така, че да гарантират, че инфлацията се връща към целта. Но в свят на радикална несигурност, където никой от нас не познава истинската динамика на икономиката, не можем да бъдем уверени, че централните банки всъщност ще се държат по начин, съответстващ на постигането на целта за инфлацията. В такъв свят нашите очаквания са твърде крехки, за да закрепостят инфлацията.
Старата идея, че инфлацията отразява „твърде многото пари, преследващи твърде малко стоки“, е по-правдоподобна от възгледа, че тя се ръководи единствено от очаквания. Очакванията имат значение, но са непълно описание на начина, по който промените в лихвените проценти и паричното предлагане се предават върху цените. И когато хората започнат да не вярват на централната банка, те разглеждат монетарните променливи, особено широкото парично предлагане, за да преценят перспективите за инфлацията.