Китай трябва да научи уроците от японския икономически крах през 90-те

Когато китайските власти мислят за икономиката, една от основните им цели е да избегнат това, което се случи с Япония през 1990 г., когато изкривяванията от годините на бърз растеж кулминираха със спукването на грандиозния балон при цените на активите. Японски ръководители, които са били активни в онази епоха, разказват истории за посещения на китайските им колеги през 2000-те и 2010-те години, нетърпеливи да научат тайните за това какво се е объркало и как биха могли да избегнат подобна съдба, пише Робин Хардинг за Financial Times.

Самият Китай се радва на огромен жилищен бум през последните десетилетия: цените на квадратен метър са се увеличили четири пъти или повече, въпреки че изграждането на стотици милиони жилища превърна страната в нация от собственици на жилища. Неотдавнашните проблеми на строителната компания Evergrande, която има трудности да изплаща дълговете си, показват как този бум може да се превърне в крах. Съществуват обаче значителни разлики между Япония през 1990 г. и Китай днес, което предполага, че резултатът също ще бъде различен, като все още има време Пекин да научи най-големия урок от опита на Япония.

Първата и най-очевидна разлика е, че Япония бе значително по-богата през 1990 г., отколкото е Китай днес. По пазарни цени японският БВП на глава от населението беше по-висок от американския през същата година, а според паритета на покупателната способност (ППС) беше 80% от него. За разлика от това, китайският брутен продукт на човек днес е по-малко от 20% от този на САЩ и около 25% според ППС.

С други думи, Япония през 1990 г. нямаше накъде повече да наваксва, докато пред Китай днес има дълъг път. Съотношението на цените на жилищата към доходите в най-богатите китайски градове, като Пекин, Шанхай и Шънджън, е сред най-високите в света, но доходите в Китай все още имат потенциал да растат. Степента на урбанизация в Китай от 61 процента също е значително под нивото, което Япония бе достигнала през 1990 г. Има възможност за още миграция към градовете.

Друга разлика са политиките. През 80-те години Япония спореше със САЩ относно търговията, както Китай прави днес, но Токио се присъедини през 1985 г. към валутното споразумение Плаза (по името на нюйоркския хотел, в който финансовите министри на водещите икономики се договарят за обезценка на долара спрямо основните му конкуренти – бел. прев.), което доведе до рязко покачване на йената, лека рецесия и след това период на ниски лихвени проценти.

Тези ниски лихви, както и финансовата дерегулация, подхраниха бума в Япония. Ограниченията върху ставките по депозитите постепенно бяха премахнати, което навреди на рентабилността на японските банки и ги подтикна към бурно кредитиране. Всичко в Япония процъфтяваше: не само недвижимите имоти, но и цените на акциите и потреблението.

Китайската политика от своя страна понякога подклаждаше бума на жилищното строителство. Облекчаването на минималните първоначални вноски за инвестиционни имоти от 2014 до 2016 г. предизвика скок в ипотечните заеми, въпреки че правилата бяха относително консервативни в сравнение с тези в Япония от 80-те години на миналия век.

Цялостната макроикономическа политика на Китай беше предпазлива, като правителството сега проявява желание да обуздае имотния сектор. Докато балонът на Япония се надуваше, докато не се спука, сегашните сътресения при недвижимостите в Китай бяха предизвикани от собствените му регулатори, налагайки техните „три червени линии“, за да ограничат дълга на строители като Evergrande.

Китай може да претърпи неприятен спад - и вълна от лоши дългове, свързани със сектора на имотите - но шансовете Evergrande да се превърне в огромно системно събитие, подобно на срива на японската балонизирана икономика, са значително по-малки.

В друг смисъл обаче има важна прилика между Япония през 1990 г. и Китай днес: определен вид растеж е достигнал своя предел. Населението в трудоспособна възраст на Китай започна да намалява, както се случи в Япония през 1995 г., и този спад ще се ускори. И в двата случая моделът на развитие, базиран на изключително високи нива на инвестиции и натрупване на физически активи, достигна точката на намаляваща възвръщаемост.

Китай е построил приблизително толкова домове, колкото са му необходими сега, като икономиката регистрира безпрецедентна зависимост от недвижимите имоти. Според Кенет Рогоф от Харвардския университет и Юанчен Янг от университета Цинхуа, секторът на имотите представлява цели 29% от китайския БВП. На сравнима база това е дори по-високо, отколкото в Испания в пика на имотния бум през 2006 г.

Грешката би била да се продължи по същия път. Точно това направи Япония в края на 80-те години на миналия век: инвеститорите калкулираха продължителен икономически растеж от 8 процента годишно, когато такова ниво вече не беше постижимо. Неизбежно това завърши с катастрофа. Колкото по-дълго Китай не успява да научи този най-труден урок и да приеме по-ниско ниво на растеж, толкова по-голяма в крайна сметка ще бъде неговата икономическа болка. Пътят към новия модел на икономиката, възможностите пред компаниите за възстановяване след COVID-кризата, новите технологични решения на банките и инвестирането в устойчиво бъдеще са сред основните теми на предстоящото 10-о издание на най-големия инвестиционен и финансов форум както за България, така и в региона -  Investor Finance Forum на Investor.bg. Как инвеститорите могат да стимулират прехода към кръгова икономика, повече за инвестициране във взаимни фондове и в злато - не пропускайте Investor Finance Forum на 22 ноември.