Миграцията скоро ще бъде най-голямото климатично предизвикателство

Изменението на климата се доближава до точката на необратимост. Както става ясно от най-новия доклад на Междуправителствения панел по климатичните промени (IPCC), дори ако въглеродните емисии утре спрат, тези натрупани в атмосферата са достатъчни, за да разстроят много от екосистемите на планетата през следващите десетилетия, пише за Financial Times Параг Кана, автор на „Как масовата миграция ще преоформи света - и какво означава тя за всеки”.

Ето защо предстоящата климатична конференция на ООН в Глазгоу през ноември, макар и необходима за смекчаването на климатичните промени, е напълно недостатъчна, за да отговори на също толкова важния дневен ред, пред който е изправено човечеството: адаптацията.

Тъй като жегата, надигащите се морски нива и сушата правят части от планетата необитаеми, милиони, ако не и милиарди, хора в крайна сметка може да се наложи да се преместят в най-подходящите за оцеляване географски ширини. Най-трудното предизвикателство, което стои пред нас, не е намаляване на емисиите, а преместването на хора. Нито IPCC, нито която и да е друга агенция в момента е оправомощена да адресира този фундаментален въпрос за човешката география.

В следвоенните десетилетия се наблюдаваха относително предвидими модели на миграция както в рамките на регионите, така и между тях. Най-голямото придвижване на мигранти в рамките на който и да е регион бяха 23-те милиона души, които преминаха границите на бившите съветски републики.

През следващите десетилетия обаче светът ще трябва да се бори с няколко очертаващи се демографски дисбаланса. Недостигът на работна ръка в Северна Америка, Европа и Северна Азия става все по-остър, като тези региони съответно ще трябва да отворят имиграционните си врати.

Още десетки милиони азиатци може да бъдат принудени да се преместят за постоянно из Евразия, тъй като части от Азия стават необитаеми и поминъкът запада. Голям брой южноазиатци и китайци ще се насочат на север към обширните степи на Южна Русия и Казахстан, региони, изобилстващи от плодородна земя и почти изцяло лишени от хора.

Част от това би било вероятно дори без изменение на климата - но е почти сигурно заради него. През този век се очаква да достигнем пик на световното население от почти 11 милиарда. От този момент нататък оцеляването се превръща във въпрос на населяване. Как ще се организираме на нашата планета от 150 млн. квадратни километра? Подходяща ли е днешната география, като се има предвид колко хора трябва да се преместят през различни граници по различно време?

По въпросите на миграцията националните правителства имат суверенна власт. Но отговорът на географските предизвикателства изисква нещо повече от двустранни миграционни споразумения.

Трябва да свием разликата между свръхчувствителния и краткосрочен политически дискурс около миграцията и колективната стратегия, необходима за подслоняване на цялото човечество. Говоренето за човешката география, а не за миграцията, може да бъде мощен реторичен инструмент, тъй като първата подчертава, че всички сме в една и съща лодка и леко премества фокуса от тесния национален суверенитет към всеобхватното планетарно управление.

В свят с променящ се климат се нуждаем от ново разделение на труда между континентите. Южна Америка и Африка ще стават все повече региони на емигранти. Северна Америка и Евразия трябва да поглъщат повече хора, като същевременно ги пренасочват от заплашените от високи води южни части на САЩ и Южна Азия към по-плодородни вътрешни райони. Ще има климатични пионери в облагородяването на трудни нови терени на места като Канада и Русия за милиони бъдещи мигранти.

Нашата политическа картография също ще еволюира. Потъващите острови в Южния Тихи океан ще трябва да бъдат изоставени от местното си население, което ще мигрира в посока Австралия и Нова Зеландия, които на практика ще станат протекторати в рамките на една колективна Океания, а не значими суверени. Днешните финансово затруднени и обезлюдяващи се държави от Вишеградската четворка могат да се слеят в по-голяма федерация, за да администрират по-добре своите жизненоважни гори, земеделие и реки с цел да се подготвят за демографско попълване от араби и азиатци.

В обратен процес на днешните центробежни тенденции, Британските острови не само ще задълбочат споделянето на ресурси, но и ще представляват ключови центрове в една възкресена версия на средновековната ханзийска лига на търговските пристанища, свързващи Чърчил, Канада с Абърдийн, Шотландия и Киркенес, Норвегия.

Много учени се питат: какво идва след суверенитета? Ако сме мъдри, отговорът ще бъде „програмируема география“ - преформулиране на места въз основа на променящите им се роли в нашата гъвкава глобална система. Обитаемата география е нашият най-ценен земен ресурс и трябва да я оптимизираме за онези, които идват след нас. Адаптирането на суверенитета към новата реалност е това, което дължим на бъдещето.