Реалистите във външната политика имат повод да празнуват. Либералният интервенционизъм не беше на мода през пo-голямата част от последното десетилетие. Начинът на отстъпление от Кабул заби последния пирон. САЩ се прибират в границите си. Афганистан отново е талибанска държава. Без лидерството на Вашингтон Европа изпадна в парализа, пише Филип Стивънс за Financial Times.
Джо Байдън отрече провалената същност на изтеглянето на САЩ, като го обяви за края на ерата на изграждане на нация в Афганистан. Повърхностната мантра на американския президент е, че няма да има повече „вечни войни“. Няколко хиляди войници се прибраха у дома и сега САЩ могат да се фокусират върху Китай. Историята, изглежда смята Байдън, ще бъде благосклонна. В крайна сметка смразяващите кадри на хеликоптери, евакуиращи последните американски морски пехотинци от посолството в Сайгон, никога не представляваха аргумент, че САЩ е трябвало да останат във Виетнам.
Колкото и да са поразени от Тръмписткия завой на Байдън, защитниците на либералната интервенция трябва да предложат признание за собствените грешки. Двете десетилетия западна окупация на Афганистан им показа, че са били наивни в очакванията си и небрежни при изпълнението на своя демократизиращ проект.
След като американците отстраниха Ал Кайда и мисията се трансформира в изграждане на нация, беше лесно предположение, че изборите могат да превърнат Афганистан в лъскава нова демокрация. Изработването на централизирана конституция обаче противоречеше на фрагментирания характер на племенното общество в Афганистан и на всяко истинско разбиране за това как работи демокрацията. Изборите са последното парче в пъзела. Започва се с фундамента на върховенството на закона, с безпристрастни национални институции и обществени норми.
На фона на стотиците милиарди, изразходвани за армията, Западът отдели нищожни суми за икономическо развитие. Находка от документи, събрани от базирания във Вашингтон Архив за национална сигурност, показват, че дори бившият министър на отбраната, ястребът Доналд Ръмсфелд, е смятал, че САЩ трябва да направят повече за изграждането на афганистанската икономика и по-малко за армията, ако искат да победят талибаните. Порочно, политиците предпочитат да харчат пари за ракети, отколкото за помощ за развитие.
Провалът в Афганистан е по-скоро политическо, отколкото военно поражение. Не беше направен сериозен опит да се обвържат съседите на Кабул със споразумение. Вместо това поредни администрации на САЩ стояха настрана, докато техният предполагаем „съюзник“ Пакистан продължи да помага за организирането и въоръжаването на талибаните. Администрациите отказаха да се ангажират с Иран. Държавният секретар Хилари Клинтън произнесе добра реч, призовавайки за „политически скок“ към уреждане на въпроса, но след това продължи както преди.
Грешката сега би била да се вярва, че Америка ще бъде в по-голяма безопасност заради отстъплението на Байдън. Неслучайно тези, които най-силно аплодираха при изтеглянето, бяха противниците на Запада. Изграждането на нация никога не е било напълно алтруистичен проект. Стабилните, отворени демокрации са крепост както срещу джихадистите, които сега ще се върнат в Афганистан, така и срещу авторитарните държави, които оспорват международния ред, основан на правила. Ако Байдън смята, че САЩ са в глобално съперничество с Китай - битка между демокрацията и авторитаризма - той току-що е отстъпил ужасно много терен.
Достатъчно лесно е да се твърди, че преоформянето на разрушени държави изисква ангажименти, обхващащи поколения – “вечна” задача, би казал Байдън. Проблемът е, че това не е задача, която може да бъде заобиколена. Хаосът е приятел на автократите и терористите. Америка скоро ще отбележи 20-годишнината от атаките над Ню Йорк и Вашингтон. Ако този трагичен епизод носеше предупреждение, то бе, че днешните заплахи не признават национални граници.
Реалистите са прави, когато казват, че не можете да изградите демокрация с оръжие. И грешат, когато смятат, че САЩ могат да поддържат открит, основан на правила международен ред, докато се крият у дома, отстрелвайки терористи чрез дронове и отстъпвайки недобре управляваните пространства в света на авторитарни противници. Бездействието също има цена. Вижте Сирия.
В един момент махалото ще се люшне отново - може би в отговор на поредната атака или поради зверства, които, колкото и да са далеч от Запада, общественото мнение не може да търпи.
Истинският урок от Афганистан е, че целта на военната намеса - и тя винаги трябва да бъде последна мярка - е да осигури пространство, в което политиката, икономиката и дипломацията могат да вършат своята работа. Байдън е прав за едно нещо. Справянето с новите предизвикателства изисква лидери с търпение и издръжливост - повече от показаните от настоящия обитател на Белия дом.