Сърцераздирателните кадри от Афганистан накараха много наблюдатели да обвинят администрацията на американския президент Джо Байдън в неловко поражение. Това е погрешно и несправедливо. С прекратяването на американското участие в Афганистан (днес изтича крайният срок - бел. прев.) Байдън постави САЩ и техните ключови съюзници в по-добра позиция да се справят с по-важните предизвикателства, с които ще се сблъскат в бъдеще, пише за Financial Times Стивън Уолт, професор в Harvard Kennedy School.
Неуспехът на Америка в Афганистан беше двупартиен, като представляваше безмилостен обвинителен акт срещу външнополитическата върхушка. Администрацията на Джордж Буш-младши носи най-голямата отговорност за провала на присъствието, което президентите Барак Обама и Доналд Тръмп признаха за загубена кауза. Никой от тях не събра смелост да я прекрати, оставяйки Байдън да приеме реалността и да поеме негативите.
След като Ал Кайда удари на 11 септември 2001 г., администрацията на Буш и нейните европейски съюзници се поддадоха на високомерие и постепенно предприеха невъзможна мисия: превръщането на Афганистан в демокрация от западен стил. За съжаление, чуждите инвазии не произвеждат демокрация в бедни и дълбоко разделени общества. Американските и европейските военни се възприемаха като окупатори, усилията за възстановяване пропаднаха, а годините, прекарани в обучение, така и не създадоха сплотени и устойчиви афганистански бойни сили.
Временното усилие, което Обама предприе през 2009 г., не можа да оправи влошаващото се положение. Не бяха в плюс произволният краен срок, определен от Белия дом, нито нежеланието на САЩ да се ангажират със сериозна дипломация, докато не стана твърде късно. Прикритата подкрепа на Пакистан за талибаните също беше непреодолим проблем.
Политици от двете партии и висшите военни командири отказаха да се изправят пред тези реалности. Вместо това те скриха разходите за войната, преувеличиха постигания напредък и надцениха перспективите за успех.
Всеки би искал изтеглянето да бе по-организирано, особено в светлината на скорошната ужасяваща терористична атака на летище Кабул. Но плавното изтегляне може би не беше възможно. Афганистанското правителство представляваше пясъчна кула. САЩ не можеха да направят сериозна подготовка за напускане до самия край, защото видимото движение към изхода би предизвикало колапса, на който току-що станахме свидетели. След като афганистанската армия започна да се разпуска, беше твърде късно да се направи добре организиран план за излизане. Тъй като по-дългото пребиваване нямаше да реши този проблем, администрацията на Байдън нямаше полезен ход.
Хор от разбунени спецове, непокаяли се ястреби и опортюнистични противници сега заявяват, че поражението в Афганистан е разбило доверието в САЩ. Те грешат. Прекратяването на война, която не може да се спечели, не казва нищо за готовността на една велика сила да се бори за по-важни цели. Прекратяването на войната във Виетнам не доведе до срив на американските съюзи по време на Студената война; излизането на НАТО от афганистанското блато ще насочи вниманието и ще освободи ресурсите за по-важни задачи, като балансирането на Китай.
Оплакванията на съюзниците, че повече не могат да вярват на САЩ, трябва да се разглеждат като егоистични пледоарии от партньори, свикнали да оставят Чичо Сам да понася непропорционално голям дял от тежестта на колективната защита. Ако оттеглянето от Афганистан насърчи някои от тях да поемат част от бремето, толкова по-добре.
Истинският проблем не е американската воля, а дали САЩ могат да съберат двупартиен екип от експерти по външна политика, които да идентифицират основните интереси, да изградят политически консенсус зад тях и да ги преследват ефективно. Тези основни интереси трябва да включват поддържане на благоприятен баланс на силите в Европа и Азиатско-Тихоокеанския регион, и силна икономика у дома. Запазването на технологичното предимство на Америка, работата с Китай и други за справяне с климатичните промени, и превръщането на американската демокрация в модел, на който другите отново биха могли да се възхищават, също трябва да бъдат основни приоритети.
Тези цели формират същността на доктрината „Байдън”, като напускането на Афганистан ще ги направи по-лесни за постигане. За съжаление, вътрешните опоненти на президента цинично използват болезненото поражение - за което носят еднаква, ако не и по-голяма отговорност - за блокиране на вътрешните реформи и корекциите във външната политика, от които САЩ имат толкова голяма нужда.
Никоя велика сила не е безпогрешна, но САЩ имат дълга история на определяне на приоритети и постигане на амбициозни, но разумни цели. За съжаление, външната им политика през последните три десетилетия породи сериозни съмнения относно американската преценка и компетентност. Ключовият въпрос сега е дали тесногръдият и самозащитен външнополитически елит на Америка ще се поучи от краха в Афганистан, или ще отрече отговорността, ще отклони вината и ще повтори същите грешки.
18:13 | 13.09.22 г.