Има климатична политика, но има и национални климатични политики. Това, което наблюдаваме сега, е глобален разговор между политици, учени и природозащитници преди конференцията на ООН за климата, която ще се проведе в Глазгоу през ноември. Малцина обръщат много внимание на това, което се случва на основното ниво - решителните местни политики, които в крайна сметка ще определят колко всъщност ще бъде направено за ограничаване на глобалното затопляне, пише Филип Стивънс за Financial Times.
Оптимистът би казал, че усилията за декарбонизация на света ще се окажат момента, в който силата на мрачните обстоятелства задължава човечеството да преоткрие просветления личен интерес. САЩ и Китай ще сегментират своето голямо съперничество в името на каузата за спасяване на планетата, богатите ще субсидират бедните нации в стремежа си към нулева нетни въглеродни емисии и всички ще станат по-богати от технологичните скокове, които ще съпътстват „позеленяването“ на икономиките.
Можем да се надяваме. Един алтернативен път обаче завършва с нова експлозия на политически популизъм, тъй като тежестта от изпълнението на всички тези обвързващи международни ангажименти пада върху тези, които са най-малко в състояние да си ги позволят - върху изоставените антиглобалисти, които подкрепиха Доналд Тръмп за Белия дом, приветстваха напускането на ЕС от Великобритания и все още може да вкарат крайнодясната популистка Марин Льо Пен в Елисейския дворец.
Да преформулираме предизвикателството: каквито и споразумения да постигнат лидерите в Глазгоу, в един момент тези обещания ще трябва да бъдат превърнати в национални решения, които поне в световните демокрации ще изискват съгласието на избирателите. Правителствата ще трябва да слязат от облаците. Нещо повече, те ще трябва да гарантират, че на мерките за забавяне повишаването на температурите няма да се погледне като на поредния елитарен проект.
Настоящото разделение между нарастващата реторика на международната сцена и бездействието на политиката у дома едва ли може да бъде по-видимо, отколкото във Великобритания. Като домакин на срещата през ноември, може би си мислите, че правителството на Борис Джонсън би искало да даде някакъв пример. Разбира се, премиерът направи много обещания - от забрана на замърсяващите превозни средства до отопление на домовете в страната с вятър и водород. Това, което обединява обещанията, са времето, докато те бъдат изпълнени, и липсата на съпътстващи пътни карти.
Подробните ангажименти за изготвяне на практически инициативи, оценки на икономическите разходи и идеи за механизми за зелено финансиране излязоха от фокус. Независимият комитет по изменението на климата го конспектира: „Тази определяща година за климатичната репутация на Обединеното кралство беше помрачена от несигурност и забавяне на множество нови стратегии за климата. Тези, които се появиха, твърде често пропускаха целта."
Тези дни Алегра Стратън, говорителят за климата на Джонсън, се опита да внесе промени. Тя излезе с някои „микро мерки“, които биха позволили на всеки да участва в предотвратяването на катастрофата. Трябва да помислим два пъти, каза тя, за изплакването на чиниите, преди да ги поставим в съдомиялната машина. Що се отнася до всеки остатъчен хляб, защо не го поставите във фризера, вместо да го изхвърлите? Това на фона на парещите температури, които парализираха по-голямата част от западното крайбрежие на Америка, безпрецедентните дъждовни бури в Европа, смъртоносните наводнения в Китай и бушуващи пожари из обикновено замръзналата почва на Сибир.
Може би все по-честите екстремни метеорологични условия ще събудят дори толкова ленив лидер като Джонсън. Надеждата трябва да бъде, че преди срещата през ноември други лидери ще осъзнаят, че времето изтича за „правене на нещо“. Ако търсят отправна точка, те биха могли да прочетат най-новата стратегия на Европейската комисия за климата - най-близкото, до което богатите страни са стигали до момента относно свързването на теорията за декарбонизация с мерките, които ще са необходими тя да се осъществи.
Комисията изтъква жизненоважния момент, че политиките трябва да бъдат видимо справедливи, както и практични. Много е лесно заможните градски елити да сменят бензиновите си джипове с електрически модели. За болшинството обаче декарбонизацията - изоставянето на отоплителните системи на изкопаеми горива, бракуването на замърсяващите превозни средства и изолацията на домове и бизнеси - ще бъде трудна. За тези към дъното - такива, които нямат съдомиялни и фризери - тя ще бъде невъзможна. Правителствата ще трябва да платят.
Няма да стигнем до никъде без целите за премахване на изкопаемите горива, които ще бъдат обсъдени на кллиматичната конференция. Но няма да надхвърлим дискусиите, освен ако правителствата не определят стратегиите и не мобилизират ресурсите, за да направят целите жизнеспособни. Няма много време. Погледнете времето.
09:13 | 13.09.22 г.