„Никога не правете прогнози, особено за бъдещето“. Никой не знае кой го е казал първи (приписва се на духовития бейзболен мениджър Йоги Бера – бел. прев.) Въпросът обаче е, че трябва да правим прогнози или поне предположения за несигурното бъдеще. Това важи най-вече за дългосрочните инвестиции за осигуряване на сигурност в напреднала възраст. Проблемът - неизбежен, но фундаментален - е, че разумният начин да направите това е да инвестирате в рискови активи. Рисковете не могат да бъдат елиминирани. Някой трябва да ги поеме. Въпросът е кой трябва да е това и как да го направи, пише Мартин Улф за Financial Times.
Трагедията на британските пенсионни споразумения е, че опитът да се внесе сигурност в частните договорености ги кара да рухват. По-лошото е, че се позволи на по-старото поколение пенсионери да извлекат целия рисков капацитет на частните спонсори в своя полза, като по този начин младото поколение бе тласнато към постоянна несигурност. Това е скандално.
Въпросът обаче е колко всъщност е рискова инвестицията в „рискови“ активи. Доказателствата за това са обнадеждаващи. Работата на Елрой Димсън, Пол Марш и Майк Стонтън в последователни годишници на Credit Suisse показва, че през последните 120 години диверсифицираните портфейли от акции в корпоративните сектори на пазарните икономики с високи доходи са се представили поразително добре.
Средната геометрична годишна реална възвръщаемост в тези икономики е била 5,4%. В САЩ средната възвръщаемост е 6,6%. Във Великобритания тя е била 5,4%. Един паунд, инвестиран и реинвестиран на британската борса през 1900 г., би донесъл 572 лири до 2020 г., след отчитане на инфлацията. Един долар, инвестиран на американския пазар тогава, щеше да донесе 2291 долара на същата основа. Но един паунд, инвестиран в държавни облигации на Обединеното кралство, щеше да бъде 10,40 британски лири сега, а един долар, инвестиран в американски облигации - 12,50 долара. Единственото, което пазарът на облигации гарантира, е бедност.
Икономистите наричат това гигантско разминаване „рискова премия“. Думата „риск“ отразява квазирелигиозна вяра, че тази разлика е рационално отчитане на самия риск. Правилно коригирани с риска, очакваните възвръщаемости са били същите. Но опитите да се оправдае това убеждение изглеждат като цяло пресилени.
Едно основание е, че войните или революциите могат да съсипят акциите. Това е вярно. Но те също така сриват и ДЦК. Освен това, мащабното дългосрочно превъзходство на акциите (като представяне) на основните пазари се случи въпреки две световни войни, комунистически революции, депресията, хиперинфлации, голямата инфлация през 70-те и глобалната финансова криза от 2000-те. Разбира се, глобална термоядрена война или катастрофални климатични промени биха били по-лоши. Но и облигациите не биха донесли сигурност. Нищо не би. Глобалното бедствие не е застраховаемо.
Хора като нобеловия лауреат Робърт Шилер и британския икономист Андрю Смитърс твърдят, че макар фондовите пазари да се колебаят, възвръщаемостта им се връща към средната стойност в дългосрочен план. В ретроспекция подобно връщане е поразително, особено в случая на САЩ, които са толкова важни. Това подкрепя виждането, че притежаването на широко диверсифициран портфейл от акции е далеч най-добрата дългосрочна инвестиционна стратегия в нашия несигурен свят. Ако човек е толкова умен и надарен като Уорън Бъфет, възвръщаемостта му от предугаждането на пазарните сигнали би била зашеметяваща.
Дали може да се разчита на това за в бъдеще е спорно. Нещо повече, има очевиден проблем: този на волатилността, отбелязана по-горе. Колебанията в годишната възвръщаемост на акциите е по-висока от тази на облигациите. Далеч по-важно е, че фондовите пазари могат да донесат отрицателна възвръщаемост (от пиковете), за дълги периоди. Понастоящем циклично коригираната печалба на акция за индекса S&P 500 е само 2,6%. Това е предупреждение за срив, според историческите стандарти. Ако настъпи продължителен мечи пазар, оценките на акциите могат да се сринат. Цените от средата на 60-те години не се върнаха 30 години. Тогава голямата заплаха е, че както е казал Джон Мейнард Кейнс „пазарът може да остане ирационален по-дълго, отколкото вие да останете платежоспособни“. Всъщност има недостиг на спекуланти, които са в състояние да попречат на акциите да останат трайно погрешно оценени. Ограничението за фалит обвързва пазарите.
Така че акциите могат да предложат безплатен обяд (откъм риск – бел. прев.) Но трябва да сте в състояние да го изчакате. Това поражда възможност и опасност. Възможността е за инвеститор с достатъчно дълъг времеви хоризонт да регистрира извънредна възвръщаемост. В един добре организиран свят пенсионните фондове, покриващи няколко поколения, би трябвало да са такива инвеститори. Опасността е, че тези фондове (и още повече хората, които инвестират сами) ще изчерпят своето пространство за маневриране преди инвестициите им да се изплатят. Страховете от гигантски мечи пазар, който не е нереалистичен при сегашните оценки, може да ги вкарат в капана на облигациите или кеша.
12:41 | 14.09.22 г.