Докато американският президент Джо Байдън бе в светлините на прожекторите на първата си среща на върха на НАТО миналия месец, а германският канцлер Ангела Меркел също получи част от вниманието, тъй като за нея бе последна едно друго нещо остана малко забелязано. Най-антагонистичните членове на алианса се държаха добре един с друг, пише журналистът Боби Гош за Bloomberg.
На среща в Брюксел френският президент Еманюел Макрон и турският му колега Реджеп Ердоган договориха „вербално примирие“ по време на това, което френският външен министър Жан-Ив льо Дриан нарече „възстановителен период“ в техните отношения.
Терминологията на брачен консултант на Льо Дриан бе напълно подходяща. Ненавистта и възмущението, които характеризират отношенията на Макрон и Ердоган идват колкото от лична вражда, така и от геополитически пресмятания. Турският лидер открито и многократно е спекулирал за психическото здраве на френския си колега, а Макрон на свой ред го обвинява в лъжи и неуважение към Франция, наред с други неща.
Каква тогава е причината за внезапното прекратяване на тази враждебност? Нямаше очевидно събитие преди срещата им в Брюксел, нямаше обща трагедия или споделена кауза, която може да ги обедини, нямаше и посредничество между общ приятел.
Най-вероятното обяснение е промяната на главните герои в Брюксел. Появата на Байдън и напускането на Меркел означават, че Макрон и Ердоган трябва да оставят споделената си неприязън настрана, докато намерят мястото си в новата ситуация.
Ролята на Ердоган вече бе отслабена. Турският лидер вече не се радва на прекия достъп до Белия дом, който имаше по времето на Доналд Тръмп. Байдън, който описа турския лидер като автократ, няма да е толкова снизходителен към неговата враждебност към САЩ и Запада, колкото беше Тръмп.
Може би затова Ердоган смекчи тона през последните месеци. Той бе доста сдържан, когато в края на април Байдън определи масовите избивания на арменци по времето на Османската империя като геноцид. Когато двамата се срещнаха в Брюксел, турският лидер не показа характерната самоувереност, която демонстрираше с Тръмп.
Но Ердоган ще тъгува за Меркел още повече, отколкото дори и за Тръмп. канцлерът изглежда е единственият западен лидер, който той истински уважава. Той можеше да разчита на нея да озъпти европейските си съюзници – сред които и Макрон – от това да отговорят по-силово на турските провокации.
Техните отношения не бяха винаги безпроблемни. Веднъж Ердоган обвини Меркел, че използва „нацистки похвати“, отменяйки турски предизборни събития в Германия, което доведе до остър отговор. Канцлерът от своя страна негодуваше срещу заплахите на турския президент да пусне към Европа стотици хиляди търсещи убежище сирийци в пика на бежанската криза.
И все пак Меркел уважи Турция с визита през есента на 2018 г., сигнализирайки на останалата част от ЕС, че Германия няма да приеме конфронтация с Турция. В замяна Ердоган се вслушваше в нея повече, отколкото във всеки друг западен лидер. Когато Турция и Гърция бяха на прага на сблъсък в Източното Средиземноморие, обаждане от Меркел разсея напрежението. Макрон, който изглежда се готвеше за турско-френска конфронтация, разбра посланието и се отдръпна.
Френският лидер ще е доволен, че Байдън споделя виждането му за Ердоган като автократ. Но той също така вижда и позицията на Меркел, която е фактическият лидер на Европа, която изисква по-комбинативен и по-политически подход към съсед, който може да „отвори вратите и да изпрати 3,6-те милиона бежанци“ на запад.
На фона на тези съображения застават многото конфликти на интереси между Франция и Турция – от Северна Африка и Сахел до Източното Средиземноморие и Кавказ. Трудно е да си представим, че Ердоган и Макрон ще могат да продължат дълго устното си примирие. И двамата печелят много политически от враждата си както у дома, така и в чужбина.
Макрон например използва съмненията в амбициите на Ердоган, за да подсили френско-арабските връзки. Той също така използва и мотива за турската заплаха за френската демокрация, твърдейки, че Анкара ще използва средства за дезинформация, за да повлияе на президентските избори догодина.
Ердоган има време до лятото на 2023 г., когато ще са следващите президентски избори. Той обаче използва широкия спектър турски врагове, за да разсее народа от трудното положение на икономиката на страната. Един враждебен Макрон би му свършил идеална работа.
Ако двамата лидери продължат да се разхождат по ръба, дали наследникът на Меркел ще може да ги върне обратно? Говори много това, че и двамата лидери се опитват да създадат връзка с Армин Лашет, фаворитът за канцлерския пост от групата на консерваторите. Ердоган побърза да го поздрави през януари, когато стана лидер на Християндемократическия съюз (ХДС), Макрон пък бе негов домакин няколко пъти.
Ако малко познатата Аналена Беренбок от партията на Зелените в Германия спечели канцлерския пост през септември, това ще е лоша новина за Ердоган: тя е известен критик на автократите и по всяка вероятност ще предпочете ЕС пред НАТО, което пък ще зарадва Макрон.
Но докато не минат изборите в Германия тази есен, има логика двамата президенти да кротуват.
06:44 | 12.09.22 г.