Трябва ли централните банки да направят нещо по отношение на неравенството и ако да, какво? Това се превърна в гореща тема, която накара Банката за международни разплащания (BIS) да се съсредоточи върху нея в последния си годишен доклад. Нейните изводи са очаквани: монетарната политика нито е основната причина за неравенството, нито е лекарство срещу него. Най-общо казано, това е вярно. Но в свят, в който централните банкери станаха толкова агресивни играчи, то може да не е достатъчно, пише Мартин Уулф за Financial Times.
Поразителен факт, отбелязан от BIS, е, че след това, което тя нарича „Голяма финансова криза“, броят на речите на централните банкери, споменаващи неравенството, се е увеличил. Това отчасти отразява нарастващата политическа загриженост за неравенството. Но то отразява и конкретна критика. А именно, както се казва в доклада, че „централните банки са въвели политики с изключително ниски лихвени проценти и широко използване на балансите си в подкрепа на икономическата активност и по-ниската безработица. Такива мерки подхранват опасенията, че действията на централните банки, чрез повишаване цените на активите, са облагодетелствали най-вече богатите“. Тази критика е популярна сред консерваторите, които мразят активистките централни банки.
Има обаче и противоположна критика от страна на хората, които укоряват централните банки, че не са достатъчно активистки настроени. Хората от този лагер твърдят, че провалът им се състои в прекалената пасивност, оставяйки инфлацията да остане твърде ниска, а пазарите на труда - твърде слаби. Понастоящем централните банки, дори Европейската централна банка, са далеч по-близо до тази позиция, отколкото до по-консервативната. Може да се каже, че централните банки са станали „по-събудени“.
Това е важен дебат, отнасящ се до легитимността и последиците от това, което централните банки правят, особено в тази ера на кризи. Гледището на самата BIS е тройно. Първо, нарастването на неравенството от 1980 г. насам се дължи „до голяма степен на структурни фактори, далеч извън обсега на паричната политика, и най-добре може да бъде адресирано чрез фискалните и структурните политики“. Второ, като изпълняват своите мандати, централните банки могат да намалят въздействието на по-краткосрочните шокове върху икономическото благосъстояние, причинени от инфлацията, финансовите кризи и, без съмнение, пандемиите. И накрая, централните банки могат също да направят нещо за неравенството с добро системно регулиране, насърчавайки финансовото развитие и включването, и осигурявайки сигурни и ефективни платежни системи.
Всичко това е разумно, доколкото може. Ясно е например, че падащите реални лихвени проценти и разхлабените парични политики са склонни да повишават цените на активите в полза на най-богатите. Но, интересното е, че измереното въздействие върху неравенството в богатството не е толкова драматично, колкото можеше да се очаква.
По-важното е, че нямаше смисъл да се възприема умишлено по-рестриктивна монетарна политика единствено с цел намаляване цените на активите. Това щеше да намали икономическата активност и да повиши безработицата. Това е най-лошото нещо, което би могло да се случи на хора, които са зависими от заплатите си за своето препитание. Междувременно как по-голямата част от хората, които не притежават почти никакви активи, биха били по-добре, ако милиардерите бяха малко по-бедни? Би било лудост централните банки да причиняват икономически спад, за да понижат цените на активите.