Връзката между ЕС и Америка в днешно време ми напомня за неспокойните двойки знаменитости на червения килим - те се усмихват пред камерата и се държат така, сякаш всичко е наред, но насаме, знаем, те са всичко друго, но не и удовлетворени, пише Рана Форухар за Financial Times.
На неотдавнашната среща на Г-7 имаше щастливи фотосесии и дори известен напредък относно търговските конфликти, като примирието Airbus-Boeing. Но под повърхността европейците остават дълбоко скептични за това дали администрацията на Байдън е само междинно звено към поредния пристъп на токсичен популизъм. Междувременно американците са разочаровани от европейците, които хеджират своите залози между по-тесен трансатлантически съюз и по-тесни отношения с Китай.
Не е нужно да е така. Всъщност не трябва да бъде. Ако ЕС наистина иска да защити либералните ценности в ерата на надзорния капитализъм, той се нуждае от Америка. А ако САЩ наистина искат да се отделят от Китай икономически в стратегически области като полупроводниците, зелените батерии и електрически превозни средства, те се нуждаят от търсене не само от вътрешния пазар. Тук има лесна изгода. Но това изисква известна съпричастност и разбиране и от двете страни.
Първо, европейците не трябва да бъркат новата американска индустриална стратегия, очертана наскоро от директора на Националния икономически съвет на президента - Брайън Дийз, с протекционизма. Тя просто привежда САЩ в съответствие с това, което повечето други развити и много развиващи се страни правят като част от нормалното икономическо планиране - стратегически инвестиции в технологии с висок растеж и използване силата на държавните поръчки в подкрепа на местните работници и бизнеси.
Отвъд това, планът има за цел да създаде по-голяма вътрешна и глобална икономическа устойчивост, отчасти чрез създаване на повече географскo разнообразие в области като полупроводниците, където 75% от капацитета е съсредоточен в Китай и Източна Азия, според неотдавнашен доклад на BCG. Почти целият авангарден капацитет за производство на полупроводници - около 92% - се намира в Тайван.
Някой всъщност мисли ли, че това е добра идея предвид геополитиката в региона? Със сигурност не и европейците, поради което е и планът на ЕС „Цифров компас“, целящ да удвои делa на съюза в производството на чипове до 2030 г. Планът на американския сенат за стимулиране на производството на полупроводници в страната, на стойност 52 млрд. долара, е добро допълнение към това. Но истината е, че ще отнеме десетилетие или повече, за да се възстанови индустриалната база на Америка при чиповете, като дори и тогава САЩ ще се нуждаят от партньори, за да се създаде достатъчно търсене, което да задейства икономиите от мащаба за индустрия като полупроводниците.
Съюзници като Япония и Южна Корея, но също и страни като Холандия, биха могли да играят решаваща роля в преконфигурираните вериги за доставка на полупроводници. По-малката концентрация - както в регионален план, така и в рамките на конкретни компании - би било добро нещо за глобалните пазари. В един идеален свят съюзниците от САЩ, ЕС и Азия биха работили заедно, за да създадат общи индустриални стандарти, така че иновациите и търсенето да могат да се разпространят сред регионите в области като чипове, зелени батерии, чисти технологии и изкуствен интелект.
18:38 | 13.09.22 г.