Това лято фразата „Бурните 20“ (Roaring Twenties - 20-те години на 20-ти век - бел. ред.) ще се носи около корпоративните бордове, инвестиционните групи и стратегическите политически срещи. Тъй като ограничителните мерки заради Covid-19 намаляват, икономическият оптимизъм се увеличава и инвеститорите и съветниците съзират десетилетие на бум. Съдейки по претъпканите ресторанти в Манхатън, отскокът е в разгара си, пише Джилиън Тет за Financial Times.
Въпреки оптимизма обаче си струва властите да разгледат трезво едно стряскащо проучване, което наскоро публикува изследователският център Pew в САЩ. То сочи, че икономическото недоволство, отприщено през пандемията, е породило широко желание за реформи.
В края на миналата година анкетьорите на Pew са попитали 4100 души в Германия, САЩ и Великобритания дали харесват структурата на своите икономики. Може би сте си помислили, че разработването на ваксини и по този начин перспективата за излизане от Covid блокадите са предизвикали оптимистично настроение. (Други проучвания, като това на аналитичния бизнес център Conference Board, показват, че поне в САЩ потребителското доверие наскоро се е повишило.)
Но не е така, както си мислите. Приблизително две трети от анкетираните във Франция и точно половината от тези в САЩ, Великобритания и Германия казват, че искат или „основен ремонт“, или „цялостна реформа“ на икономическите структури. Малцинство са тези - едва 3 процента във Франция - които заявяват, че подкрепят статуквото.
Може би това недоволство се е засилило от психологическите последици от затварянията през 2020 г. и в крайна сметка ще се разсее. Времето ще покаже. Но това недоволство води до някои привличащи вниманието искания.
Проучването показва, че британците - чиято управляваща консервативна партия току-що бе постигнала голям успех на местните избори - са дори по-нетърпеливи от континенталните европейци да видят по-високи нива на държавен контрол и преразпределение. Всъщност 67% от британците категорично подкрепят по-голямо регулиране на бизнеса (58% във Франция, 53% в Германия и 46% в САЩ).
Британците желаят много по-широка роля за държавата. 62% от тях смятат, че е "много важно" правителството да изгради повече обществени жилища, а 53% - че то трябва да увеличи помощите за бедните. Процентите са по-високи от тези в другите страни. Цели 50 процента пък искат универсален базов доход - също повече, отколкото на други места. Маргарет Тачър може би се върти в гроба си.
Както при всички проучвания, и тези констатации трябва да бъдат разгледани в контекст. Това, че британците изразяват по-високи нива на подкрепа за правителствено регулиране и преразпределение, отколкото французите и германците, може да отразява факта, че те имаха по-малко такова спрямо другите големи държави на континента през последните десетилетия.
Но дори и с известни уговорки, би било глупаво да се игнорира това проучване; дори да е наполовина вярно, то означава, че избирателите няма да приемат статуквото само заради икономическия отскок и завръщането към „нормалността“. Напротив, възможно е проучването на Pew да показва по-голяма промяна в духа на времето, отчасти обусловена от пандемията, но с по-дълбоки корени, която би могла да промени нагласите към политиките за дълго време.
Подозирам, например, че една от причините за силния стремеж към държавна намеса е, че Covid не само изостри неравенството, но и напомни на хората колко несигурно е бъдещето. В ход е търсене на защита.
Джеймс Маника, председател на McKinsey Global Institute, е съгласен. „Съществува чувство на неравенство, за хората, за мястото - сигурността на работното място намаля за толкова много хора“, посочва той. Всъщност отделно проучване сред 25 хил. американци, което McKinsey публикува наскоро, гласи, че „половината американци споделят, че са на ръба финансово и не могат да покрият разходите си за повече от два месеца в случай, че останат без работа“. Респондентите в селските райони казват, че „се чувстват изложени на риск да бъдат изоставени“.
Хилъри Котъм, почетен професор в лондонския University College, която работи в постиндустриалните общности на Великобритания, описва как подобен модел на несигурност и маргинализация стимулира призивите за промяна. „Пост-пандемичния разцвет, който искаме, не може да бъде донесен от следвоенни институции“, каза тя на семинар в Станфордския университет.
Джена Беднар, професор по политология в Мичиганския университет, заяви на същия семинар, че социалната тъкан е деградирала дотолкова, че е необходим цялостен ремонт на нашите институции, за да се създаде система на сътрудничество и приобщаване.
Съществува обаче положителен фактор, който също може да подтиква призивите за промяна: борбата за разработване и разпространение на ваксините не само показа на хората, че правителствата могат - от време на време - да правят добри неща, включително да си сътрудничат с частния сектор, но и че компаниите понякога също могат да работят заедно, вместо просто да се конкурират. Това може да доведе до повече сътрудничество в други области, като изменението на климата.
Така или иначе, ключовият момент е следният: ако (или когато) излезем от пандемията това лято, не гледайте само икономическите данни, за да разберете какво се случва (да речем, колко бързо расте икономиката); следете дали не е в ход и по-фина промяна в духа на времето.
Завръщането към „нормалността“ - било то в офиси, училища или ресторанти - не означава непременно прегръщане отново на старите системи. Политическите и корпоративни елити трябва да приемат това като предупреждение.
02:06 | 10.09.22 г.