Байдън ще трябва да избира между икономическия и културния радикализъм

Дори най-великият демократически лидер от миналия век е избирал своите битки. Докато Франклин Рузвелт е формирал Новия си курс в икономиката, той запазва голяма част от старите порядки в културата. Каузата на гражданските права е отложена за следващите поколения. Строгите имиграционни закони са запазени, докато по същото време към Европа се отправят маси хора. Ако във въздуха е имало пост-джазова посредственост, тя не се ограничава само до Вашингтон. Холивуд, другата столица, започва да налага свои правила срещу непристойните теми, пише Джанан Гънейш за Financial Times.

Трудно е да се обясни комбинацията от съществена реформа и културни ограничения през онези години. Но една теория е показателна. Има само определено количество промени, които едно общество може да понесе едновременно. Ако правилата на икономическия живот се променят, хората жадуват за стабилност и дори регрес в други области. Погледнато от този ъгъл, бунтът на 60-те години може да се разчете като спазмите на една нация, която опитва прекалено много промени на твърде много фронтове за съвсем кратко време. 

Въпросът е дали днешният предполагаем наследник на Рузвелт приема това ограничение. Неотдавнашният прилив на инфлация подхранва идеята, че е напът обратна реакция спрямо голямото правителство на президента Джо Байдън. Но не неговата икономическа смелост сама по себе си е изключителна. Такова е съвпадението й с толкова много други промени.

От известно време в американските градове се наблюдават престъпления от насилие, които обръщат тенденцията от поне едно поколение. В същото време южната граница на страната е обект на страдание и безпорядък през по-голямата част от годината. Властите имаха „срещи“ с повече мигранти там през април, отколкото през който и да е месец от началото на века. На следващо място - трети източник на културна несигурност - е зараждащият се набор от въпроси, които попадат под мотото на неологизма на деня, „събуждане“, с всичките му последици за първата поправка на конституцията за свободното слово.

Дори взети заедно, тези социални недоволства едва ли представляват революция. Нито пък може да се каже, че президентът е техният основен автор. Вълната от насилие започна при неговия предшественик Доналд Тръмп. Политиката на идентичността къкри в западната левица, откакто френските философи правят постмодернистичен завой през 60-те години.

Но ако културното сътресение не е изцяло по вина на Байдън, то е негов проблем. От американците се иска да приемат промяна в икономическата доктрина едновременно с промяната на социалния контекст. Сякаш за да онагледи проблема, в момента Конгресът се ангажира с повишаване на данъците и реформа в полицията. Тези две неща биха били достатъчно трудни да се лансират самостоятелно, а Байдън се опитва да го прави едновременно. Това е твърде много за президент, когото мнозина си представяха като облекчение след драматичния му предшественик.

Идеята, че икономическата и културната реформа се сдвояват по естествен път, е скорошна. Историята по-често изхвърля строителите на социалната държава, които са консервативни до степен на носталгия в по-широкия си мироглед. Британецът Клемент Атли, французинът Шарл де Гол и германецът Ото фон Бисмарк са най-ярките примери. За тях преразпределението беше национално лепило, а не източник на абстрактна „справедливост“, а промяната - по-добре да се направи постепенно, отколкото наведнъж.

С други думи, това, което Байдън се опитва - промяна на фона на още повече промени - е провокативно по стандартите не само на американската, но и на западната политика. От помощ е, че благодарение на възрастта му и електоралните успехи, той е успокояваща фигура по природа. Не очаквайте обаче този му образ да се запази, ако избирателите започнат да се чувстват засегнати от събитията.

Най-лесно допусканата грешка в политиката е да се приеме, че идеите, които по отделно се приемат добре от хората, могат да се обединят в популярно цяло. В действителност избирателите не четат отделните ноти, те чуват акорда. Натрупването на реформи може да изтощи и обезкуражи дори онези, които им се възхищават поотделно. Не самите политики на Байдън подканят към електорално наказание на междинните избори, колкото техният брой, обхват и едновременност.

Правилото на Гюстав Флобер, че човек може да приеме ограничено количество радикализъм („бъдете подредени в живота си“, казва писателят, „за да бъдете вихрени и оригинални в работата си“), важи и за народа. Ако Байдън бе спечелил убедително президентските избори, както стана например през 1932 или 1980 г., когато публиката гласовито изискваше нов курс, той можеше да има картбланш за всестранна промяна.

Вместо това той спечели по ясен, но не съкрушителен начин срещу уникално негоден противник в една ненормална година от световната история. Конгресът е в ръцете на демократите с възможно най-крехкото мнозинство (гласът на вицепрезидентката Харис – бел. прев.) Това не е мандат, на който да се възложат много дейности. Онези, които познават Байдън, казват, че противно на житейските закони с възрастта е станал по-ревностен радетел за промяна. Това е благороден процес, на чиято заразителност обаче той не трябва да разчита.