Не бихте го научили от последните заглавия, но днес има добри новини за расовия въпрос в САЩ. Песимизмът, внушаван от левицата чрез специалисти и изборни официални лица, е в услуга на един идеологически дневен ред и вероятно причинява по-голяма вреда на расовите отношения от истинския расизъм, пише Джейсън Райли за Wall Street Journal.
Голяма част от проблема е, че политическата преса така и не разнищи избирането на Доналд Тръмп през 2016 г. Медиите не го очакваха, отказваха да го приемат и умишлено тълкуваха превратно причините за това. Техният предпочитан разказ е, че расистите, сексистите и ксенофобите вкараха Тръмп в Белия дом, като по този начин демонстрират, че омразата и фанатизмът в САЩ са във възход. Но вярно ли е това?
Първо, струва си да се изясни (още веднъж), че бившите поддръжници на Барак Обама, а не белите националисти, бяха избирателите, отговорни за победата на Тръмп. Само от време на време водещите медии признават това в своите репортажи. „Ясно е, че голям брой бели гласоподаватели се пренасочиха от демократите към Тръмп“, пише New York Times през 2017 г. „Тръмп привлече на своя страна милиони бели привърженици на Обама от работническата класа. Данните от гласуването правят невъзможно избягването на това заключене", посочва още изданието.
Макар журналистите да не избегнаха напълно този извод, те прекараха много повече време, прокарвайки алтернативно обяснение, което лансира предполагаемото расово отстъпление в САЩ като основен двигател на политическия успех на Тръмп. Плодовете от тези усилия са разкрити от политолога Ерик Кауфман в убедителен нов доклад на Manhattan Institute. Използвайки данните от проучвания, Кауфман отбелязва, че расовите нагласи вървят към по-голяма толерантност вече повече от половин век, въпреки че черни политици (Обама, сегашният вицепрезидент Камала Харис), професионални полемисти (Та-Нехиси Коатес, Ибрам Кенди) и основни медийни публикации („Проектът 1619“ на New York Times) продължават да твърдят противното.
Според Кауфман „във време, в което измерителите на расистките нагласи и поведение никога не са били по-позитивни, песимизмът по отношение на расизма и расовите отношения се е увеличил в Америка“. Термини като „системен расизъм“ и „несъзнателен уклон“ са все по-често срещани, но белият расистки мироглед непрекъснато отстъпва, било то спрямо чернокожи колеги, съученици или съседи.
Тенденциите при смесените бракове също подкопават схващането, че расовият фанатизъм в Америка е нарастващ проблем. „Одобрението на тези бракове сред белите е скочило от около 4% през 1958 г., през 45% през 1995 г., до 84% през 2013 г.“, пише Кауфман. „През 2017 г. по-малко от 10% от белите в голямо проучване на Pew заявяват, че междурасовите бракове са „лошо нещо“, а „делът на младоженците от смесени бракове се е увеличил от 3% през 1967 г. на 17% през 2015 г.“ Всъщност, браковете, включващи азиатци, латиноамериканци и евреи са нараснали рязко през десетилетията, но прогресивните интелектуалци искат да ни поучават за това как да бъдем „антирасисти“.
Какво обяснява широкото възприятие за расов регрес във време, когато проучванията показват, че расовите нагласи и поведение никога не са били по-добри? Кауфман посочва идеологията, партизанщината и способността на медиите „да категоризират събития и социални тенденции“. Левицата има полза от преувеличаване както на степента, така и на последиците от расизма, за да може да се застъпва за повече и по-големи програми за борба с него. А медиите отдавна са отворени за идеологическите инициативи на левицата. Социалните медии позволяват широко отразяване на статистически редки инциденти (които в действителност стават още по-редки във времето), създавайки впечатлението, че изолирани и редки събития „се случват непрекъснато“.
Това изследване извървява дълъг път към обяснението на уличните протести от миналото лято и защо нацията бе на тръни, докато чакаше присъдата за убийството на Джордж Флойд. Медиите прокараха пред обществеността сюжетна линия за расата и полицейщината, която не може да бъде подкрепена с факти и данни, но обслужва интересите на активисти и либерални политици.
Фаталните срещи между полицаи и черни заподозрени са винаги злополучни, а понякога и трагични, но са изключително редки. Нито пък е логично да се заключи, без подкрепящи доказателства, че те са водени от расова омраза. Както отбелязва Кауфман, „полицейските убийства на афроамериканци са намалели с 60-80% от края на 60-те години на миналия век до началото на този, като след това запазват нивото си“. Според база данни на Washington Post, полицията е застреляла 999 души през 2019 г., в това число 252 черни и 424 бели. 12 от черните жертви са били невъоръжени, както и 26 от белите (4,8% срещу 6,1% - бел. прев.) В държава, в която арестите наброяват над 10 милиона годишно, да наричаме тези случаи на полицейска употреба на смъртоносна сила срещу чернокожите „епидемия“ е несериозно.
От ден на ден става все по-ясно, че журналистическото пренебрежение към предоставянето на нужния контекст при отразяването на расовите стълкновения и желанието на толкова много хора в медиите да омаловажават или игнорират истината за расовия напредък на Америка, са не просто погрешни, но и опасни.
00:34 | 10.09.22 г.