Правителството на италианския премиер Марио Драги поставя финалните щрихи върху програмата за инвестиции и икономически реформи, която трябва да бъде задвижена от около 200 млрд. евро субсидии и заеми от ЕС. Това вероятно ще бъде най-голямото национално разпределение от фонда на ЕС за пандемично възстановяване в размер на 750 млрд. евро за 27-те държави членки на съюза.
От успеха на предложените от Драги реформи зависят перспективите не само за икономическото възраждане на Италия, но и за фискалната и политическа интеграция на Европа, пише за Financial Times Андреа Лоренцо Капусела, автор на „Политическата икономия на италианския упадък”.
Субсидиите и заемите на ЕС би трябвало да спомогнат за стимулиране на растежа в Италия след свиване на брутния вътрешен продукт с 8,9% през миналата година, най-големият годишен спад от 1945 г. Но такъв растеж може да не е достатъчен сам по себе си, за да обърне дългосрочния относителен упадък на Италия.
Ако правителството на националното единство на Драги успее да преодолее дълбоко вкоренените структурни слабости на Италия с помощта на фондовете на ЕС, ползите за Европа биха могат да бъдат огромни. В самата Италия евроскептицизмът би понесъл удар.
Другаде пък на критиците на европейските фискални трансфери би им било по-трудно да твърдят, че европейските пари, изсипани в Италия, са прахосани. Поддръжниците на интеграцията биха имали по-силни аргументи да твърдят, че е настъпил моментът за завършване на икономическия и паричен съюз на ЕС, който все още е наполовина изграден повече от 20 години след създаването на еврото.
Задачите, пред които е изправен Драги, са страховити. Много внимание се фокусира върху държавния дълг на Италия, който в края на миналата година възлизаше на 156% от БВП. В действителност страната управлява умело дълга си, като през последните години се възползва в пълна степен от изключително ниските лихвени проценти на финансовите пазари. И все пак дългът остава скрита заплаха за валутния съюз на Европа, както се видя от кризата с италианските държавни облигации през 2011 г.
По-сериозен проблем е стагнацията на производителността. Както министърът на финансите Даниеле Франко заяви пред парламента през март, производителността между 1995 и 2019 г. е нараснала с малко повече от една четвърт от средното за еврозоната. БВП на човек през този период е спаднал до 10% под средното за еврозоната от 9% над.
И все пак през този четвърт век някои италиански правителства положиха усилия за реформи, които бяха по-интензивни от тези на много други страни от ЕС. С изключение на последното десетилетие, липсата на инвестиции не беше проблемът. По-скоро причината, поради която тези усилия не постигнаха много, се свежда до проблеми с върховенството на закона и политическата отчетност в Италия. Това отличава страната от останалите в еврозоната и е най-голямото предизвикателство пред Драги.
08:21 | 13.09.22 г.