Насилието, обхванало Северна Ирландия, стихна след смъртта на принц Филип. Размириците може и да продължат скоро, но междувременно това предизвика нов кръг от най-популярното забавление в британската политика: спор дали Brexit е виновен, или не, пише в анализ за онлайн изданието Politico.eu Питър Геогеган, автор на „Демокрация за продажба: тъмни пари и мръсна политика“.
Размахват се изображения на горящи автобуси по евфемично наречените "линии на мира" в Северна Ирландия като доказателство, че Brexit ще рестартира проблемите в региона.
Евроскептиците - включително мнозина от управляващата Консервативна партия, твърдят, че вълненията са продукт на протокола за Северна Ирландия, част от споразумението за Обединеното кралство за излизане от Европейския съюз (ЕС), което установи ефективна морска граница с останалата част от Великобритания.
И двете страни са наполовина прави, но и наполовина грешат. Brexit и протоколът са две страни на една и съща монета: манията на британското правителство за възстановяване на суверенитета, който уж беше отстъпил на Брюксел.
Лозунгът на „брекзитърите“ за вземането на контрола обратно може да има лесна логика, но рискува коренно да дестабилизира и без това разединеното кралство. Никъде това не е по-очевидно, отколкото в Северна Ирландия.
Проблемите по същество бяха битка между конкуриращи се визии за суверенитет. Ирландската републиканска армия искаше да създаде обединена Ирландия със сила. Лоялни паравоенни формирования - често с помощта на британските сили за сигурност, искаха да задържат Северна Ирландия в съюза.
Резултатът - около 30 години и 3500 смъртни случая по-късно, беше военен застой. Последва Споразумението от Разпети петък, което направи суверенитета условен. Северна Ирландия остава част от Великобритания, но мястото й зависи от желанията на обикновено мнозинство от нейните граждани.
Старите мечти за суверенитет умират трудно. Докато ирландските националисти подкрепиха преобладаващо пребиваването в ЕС, повечето лоялисти гласуваха за напускане, отчасти въз основа на погрешното убеждение, че Brexit ще ограничи участието на Дъблин в делата на Северна Ирландия.
Тази надежда винаги е била химера. Brexit така или иначе щеше да доведе до безпокойство в деликатния конституционен акт за балансиране в региона. Колкото повече британски министри фетишизират новооткрития британски суверенитет, толкова по-анормалният протокол на Северна Ирландия смущава лоялистите. За разлика от тях Brexit насърчава ирландските националисти да вярват, че обединението на Ирландия е въпрос на това кога ще се случи, а не дали.
Brexit децентрира и други части на Великобритания. Британското правителство полага усилия, за да подчертае, че то администрира единна държава, в която властта се намира в Уестминстър. За много избиратели в Шотландия и все по-често в Уелс техните национални парламенти обаче са основният източник на суверенитет, дори и законодателната власт да е концентрирана в Лондон.
Мястото на Великобритания в ЕС замаскира много от тези пукнатини, защото те можеха да се оспорват между различните нива на управление, но по-често се прехвърляха на Брюксел. Сега се отваря път към бъдещи битки между Уестминстър и предадените местни парламенти, защото Лондон вече едностранно определя правилата.
Британският юнионизъм отразява центризма на Уестминстър. Нягога хетерогенният съюз сега изглежда все по-фрагментиран. Голямата ирония на твърдото придържане на Джонсън към култа към парламентарния суверенитет е, че вероятно ще избледнеят компромисите, необходими, за да бъдат поправени изтърканите връзки на Великобритания.
Пандемията допълнително изостри напрежението в рамките на едностранната конституционна архитектура на Великобритания, като всяка от изкривените „четири нации“ провежда собствените си политики в областта на общественото здраве през последната година, а премиерът определено говори само за Англия.
Федерализмът е идея, чието време почти сигурно никога няма да дойде - какво да правим с Англия, която представлява 85 процента от населението на Великобритания? Но федерализиращо тълкуване на конституцията може да позволи разминаване, като същевременно запази целостта на съюза.
Тъй като британската политика все още е доминирана от обещанието за необуздан суверенитет, такава гъвкавост е малко вероятна. За това и за насилието от тази седмица Brexit със сигурност е виновен.
09:12 | 13.09.22 г.