На президента на Франция Еманюел Макрон се приписва идеята за „европейски суверенитет“, изразена в реч в Сорбоната малко след избирането му през 2017 г.
След това изразът е използван доста небрежно от експерти по външна политика, за да обясни и оправдае почти всичко, което Европейският съюз (ЕС) прави в света - от амбицията си да постигне въглероден неутралитет до 2050 г. до неотдавнашната му инвестиционна сделка с Китай.
Докато дебатът за „суверенитета“ продължава да вилнее, най-големият привърженик на идеята тихомълком предефинира какво всъщност е имал предвид и тихо понижи основата, върху която да се преценява успехът му, пише в свой анализ за онлайн изданието Politico.eu Муджтаба Рахман, ръководител европейска политика в Eurasia Group.
От речта му в Сорбоната насам дефиницията на Макрон за европейския суверенитет се е променила значително под нарастващото влияние на няколко неформални съветници - особено на бившия външен министър, евроскептик, Юбер Ведрин. В наши дни, когато Макрон изтъква идеята, той е по-вероятно да използва думата „автономия“, отколкото „суверенитет“, както стана ясно от интервюто му в Le Grand Continent през ноември.
Това не е само семантика. Това предполага, че Макрон, под влиянието на Ведрин, е станал по-прагматичен. Сега той приема, че националният суверенитет и националната политика трябва и ще доминират в ЕС в обозримо бъдеще.
На практика идеята на Макрон за „европейска автономия“ се свежда до настояване за по-големи европейски военни разходи и ясна европейска отбранителна идентичност в рамките на НАТО - за разлика от желанието да се създаде допълнение или дори съперник на трансатлантическия съюз, както някои приеха коментарите му относно „мозъчната смърт“ на НАТО.
Докато Макрон се надяваше, че общият отговор на ЕС на коронавируса ще предостави доказателство за неговите идеи в действие, първоначалните проблеми с разпространението на ваксините срещу коронавирус в ЕС вбесиха него и правителството му.
Френският президент също така се отдалечи от първоначалната си "доктрина на Сорбоната", като даде по-малко значение в последните коментари на плановете си за укрепване и "завършване" на еврозоната. Постигнатият напредък в тази област, особено фондът за възстановяване на ЕС в размер на 750 млрд. евро, засега изглежда го удовлетворяват.
Мнозина ще твърдят, че неотдавнашната инвестиционна сделка на ЕС с Китай е пример за стратегическа автономия в действие. Истината обаче е по-неудобна: споразумението отразява комбинация от циничен меркантилизъм на ЕС, съчетан с желанието да се използва твърдата сила на САЩ там, където блокът няма възможности.
Дори по-скромните амбиции на Макрон в отбраната са трудни за осъществяване. Еволюцията в мисленето на Макрон до известна степен се дължи на осъзнаването му, че в Германия консервативните християндемократи не гледат благосклонно на големите му визии и заради това НАТО остава гръбнакът на западната инфраструктура за сигурност.
Всъщност фактът, че стратегическата автономия се разглежда с дълбоко подозрение в Берлин - по същество като начин Франция да се опита да доминира в ЕС сега, след като Великобритания напусна блока, е вероятно една от причините, поради които Елисейсият дворец размива амбициите си.