Неотдавна ми хвана окото заглавието, че МВФ предупреждава срещу съкращаването на публичните разходи и заеми. Докладът ме порази. След около половин век като блюстител на фискалното благоразумие, МВФ казва на регулаторите в богатите индустриални държави, че не бива да се притесняват излишно от натрупването на огромен публичен дълг по време на кризата с Covid-19. Джон Мейнард Кейнс беше възкресен и светът се обърна с главата надолу, пише Филип Стивънс за Financial Times.
Разбира се, няма нищо безотговорно в съвета на МВФ регулаторите в напредналите икономики да дадат приоритет на възстановяването на растежа след дефлационния шок от пандемията. Фондът предшестваше промяната миналата година и повечето хора биха казали, че е разумно да се подкрепи икономическото възстановяване. Държави като Великобритания може би са научили този урок от щетите, нанесени от погрешната програма за строги икономии, наложена от правителството на Дейвид Камерън след финансовата криза през 2008 г.
И все пак. Сега говори МВФ - свещената (за някои ненавиждана) институция, която, както много британци ще си спомнят, официално обяви смъртта на кейнсианството, когато през 1976 г. принуди лейбъристкото правителство на Джеймс Калахън да наложи политически катастрофални съкращения в разходите и заемите. Това е организацията, която през годините на интервенции имаше няколко прости отговора на всеки икономически проблем: фискално ограничаване, по-малко държава и/или либерализация на пазара. Този съвет беше наречен Вашингтонски консенсус според седалището на МВФ.
Първата ми работа след като се присъединих към Financial Times в началото на 80-те години беше да науча езика на новата икономическа ортодоксалност. Любезни служители в Министерството на финансите на Обединеното кралство ми обясниха, че техниката за използване на фискалната политика за управление на търсенето, преустановена през 1976 г., е заменена от нова теория. Монетаризмът постановяваше, че докато властите държат контрола върху паричното предлагане и по този начин инфлацията, всичко ще бъде наред.
Затруднението беше, че всеки път, когато финансовото министерство се спираше на определена мярка за паричното предлагане, която да таргетира, тя преставаше да бъде надежден ориентир за промяната в цените. Това беше наречено Законът на Гудхарт по името на икономиста с първо име Чарлз. До края на 80-те години монетаризмът беше отхвърлен и таргетирането на валутния курс се превърна в свещения граал. Ако курсът на паунда спрямо германската марка беше фиксиран, Обединеното кралство щеше да внесе стабилност от Германия.
Точно по това време висш сътрудник на финансовия министър ме дръпна настрана, за да ми обясни, че едно от най-големите умения на хазната е да осъществява перфектен обратен завой, докато убеждава света, че не се е отклонила нито на йота от предишната политика. Това се оказа отново полезно, когато политиката на обменния курс беше взривена от изваждането на лирата от европейския валутен механизъм (ERM) през 1992 г. Валутния курс беше бързо заменен от цел за инфлацията като непогрешим ръководен принцип.
Вечните истини на фона на грешките и отклоненията бяха, че публичните разходи и заемите са лоши, намаляването на данъците е добро и либерализацията на пазара е пътят към благополучието. Крахът на паунда по отношение на ERM беше последван от жестоко свиване на бюджета, a отвъд Ламанша еврозоната беше проектирана така, че да се побере в усмирителната фискална риза. Казаха ни, че дерегулацията на финансовите пазари смазва колелата на глобализацията. Ако полуделите печалби и бонуси в големите финансови институции предизвикваха безпокойство, отговорът бе, че пазарите ще се коригират сами. Британското правителство на лейбъристите предприе „нежна” регулация през 2000-те. Английската централна банка намали контрола си върху системната финансова стабилност.
Трайният порок през целия този процес беше този на убедеността. Съвършено правдоподобни, но непроверени теории - било то за паричното предлагане, фискалните баланси и нивата на дълга, или пазарния риск - бяха издигнати до нивото на неопровержими факти. Икономиката, по същество базирана на вярата дисциплина, се представяше като твърда наука. До 90-те години реалният свят беше сведен до набор от сложни математически уравнения, които никой, най-малкото демократично избраните политици, не смееше да оспори.
Откъсната по този начин от реалността, икономическата политика помете следвоенния баланс между интересите на обществото и пазара. Сухата иконометрия замени разбирането за политическата икономия. Почти нямаше значение, че печалбите от глобализацията бяха присвоени от свръхбогатите, че пазарите се превърнаха в казина и че фискалният фундаментализъм разширяваше социалните разделения. Нищо не беше над уравненията.
И сега? След Доналд Тръмп, Brexit и Covid-19 изглежда се върнахме в началото. Време е да изтупаме от праха общата теория на Кейнс.
04:06 | 14.09.22 г.