Когато се кандидатира за президент през 1968 г., Робърт Кенеди взе на прицел икономическата статистика на САЩ. Брутният вътрешен продукт, каза той, включва замърсяването, рекламата на цигари, ключалките на вратите, унищожаването на горите и други социални злини. Той не успява да измери важни неща в обществото като радостта от поезията или силата на браковете. „БВП измерва всичко... с изключение на това, което прави живота смислен и може да каже всичко за Америка, освен защо се гордеем, че сме американци“, посочва Кенеди, цитиран от Крис Джайлс на страниците на Financial Times.
Макар че малцина забелязаха по това време, тази кратка част от предизборната му реч се превърна в боен зов за много различни активистки групи.
Някои твърдят, че БВП измерва грешните неща, защото оценява стоките и услугите, произведени и закупени (както и запасите, разбира се - бел. прев.) в дадена икономика. Преглед на Dasgupta върху икономиката на биологичното разнообразие заключава, че БВП е „напълно неподходящ за идентифициране на устойчивото развитие”. Други твърдят, че след като този показател е в основата на икономическата статистика, той получава твърде голяма тежест от правителството и обществото. Както се казва, „това, което се измерва, се брои“.
Мнозина твърдят, че и двете критики са валидни. Като се остави настрана невъзможността да се намери съгласувана единична мярка за обществения прогрес, въпросът е дали тези критики са състоятелни.
Работните места имат значение, както и заплатите. Умножете двете и резултатът е по-голямата част от БВП. Това е и сумата, която правителствата могат да облагат с данъци, за плащат за други важни неща, като ваксини и грижи за възрастните хора.
Разбира се, всеки има лични възгледи за относителната стойност на журналистите, данъчните адвокати или секс работниците, но красотата на БВП е, че той просто събира доходите им, позволявайки на хората да спорят дали резултатът е морално правилен или грешен. Той не взема определена страна.
Изминалото десетилетие ни казва, че мярката е разумен индикатор за ценностите на обществото. Представете си, че група икономисти бяха кацнали на земята в началото на 2020 г., за да оценят щастието на света чрез БВП. Те биха забелязали забавяне на растежа след 2008 г. и че БВП на Китай надмина този на САЩ през 2014 г. Те щяха да констатират общо недоволство и раздори между двете световни икономически суперсили. И щяха да бъдат прави.
Кризата с коронавируса ни научи също, че ценим информацията за работните места, доходите и печалбите толкова много, че когато статистиката за БВП е опасно остаряла, бихме положили огромни усилия за намиране на заместител в реално време, за да ни измери жизнения стандарт.
Но твърде важен ли е БВП? Противно на твърденията на Кенеди, доказателствата сочат, че нас все пак ни е грижа за околната среда, престъпността, идентичността и морала. Всъщност, когато БВП се опитва да измери тези неща, той обикновено не успява.
Често това е добре дошло. Ако Джо Байдън изпълни предизборния си ангажимент да постави цел за нулеви нетни въглеродни емисии в САЩ до 2050 г., то тогава вече 80% от световната икономика ще си е поставила такава цел. Нетната нула идва с краткосрочна цена за БВП. Но когато по-голямата част от света се съгласи доброволно да я поеме, БВП не е меродавен.
За съжаление лошите аргументи в последно време доминират проблемите с БВП. Решението на Байдън да форсира инициативата „Купувай американското“, търговските войни на неговия предшественик Тръмп, обсесията на Великобритания от Брекзит и устремът на шотландските националисти към независимост имат голяма цена за БВП. Но те спечелиха или печелят вътрешнополитическите дебати.
Твърденията, че БВП е много лоша мярка, която е твърде важна за институциите, се лансират толкова често, че обикновено се приемат за верни. Но доказателствата в най-добрия случай са спорни.