Китай е много по-мощен противник на Запада от Съветския съюз

Как трябва да реагират САЩ на надигащия се Китай? Това е сред най-големите въпроси, пред които е изправена новата администрация във Вашингтон. Много американци твърдят, че някаква форма на сдържане е осъществима.

Всъщност това е една от малкото точки, по които администрацията на Джо Байдън и предишната са склонни да се съгласят. Вижда се и политическото предимство: общият враг може да обедини разединената държава. Но това наистина ли е осъществима политика? Мисля, че отговорът е не, пише Мартин Уулф за Financial Times.

Подобно схващане, а именно, че САЩ могат да спечелят само ако Китай загуби, се съдържа в „Светът, обърнат с главата надолу“ от Клайд Престовиц. Той настоява, че: „Няма съревнование между китайския народ и този на Съединените щати.“ Неговото възражение е по-скоро срещу комунистическата партия.

Подобен възглед налага „Дългата телеграма: Към нова американска стратегия за Китай”, написана от анонимен „бивш висш правителствен служител“ (с препратка към прочутата дълга телеграма на Джордж Кенан от февруари 1946 г., която предлага обуздаване на Съветския съюз). Там също се казва, че: „Най-важното предизвикателство, пред което са изправени САЩ през 21-ви век, е възходът на все по-авторитарния Китай при президента Си Дзинпин."

Предизвикателството, се твърди, е не Китай, а неговата деспотична държава. 

Споделям безпокойството, което се съдържа в тези публикации. Действията на Пекин в провинция Синдзян и Хонконг подчертават неговото пренебрежение към правата на човека и международните споразумения. Китай заплашва фактическата автономия на Тайван и разширява своето влияние в Южнокитайско море. Накратко, Китай все повече се държи като изгряваща велика сила, управлявана от безмилостен и ефективен тиран.

„Дългата телеграма” твърди, че на заплахата от опита на Китай да постигне глобално господство трябва да се отговори чрез защитата на дълъг списък от жизненоважни американски интереси: запазване на икономическото и технологично превъзходство; защита на глобалния статут на щатския долар; поддържане на непреодолими военни средства за възпиране; предотвратяване на териториалната експанзия на Китай, особено насилствено обединение с Тайван; консолидиране и разширяване на съюзи и партньорства; и защита (и, ако е необходимо, реформиране) на либералния международен ред, основан върху правила. Но там се призовава също за справяне с общите глобални заплахи, преди всичко с изменението на климата.

Постижимо ли е всичко това? Не, мисля, че не е.

Първо, Китай е много по-мощен противник от Съветския съюз. Той има далеч по-успешна икономика, по-динамичен технологичен сектор, много по-голямо население, по-сплотена държава и доста по-компетентно правителство. Относителното икономическо представяне на Китай е зашеметяващо.

Още по-важен е неговият потенциал. Китай е изправен пред огромни икономически предизвикателства. Но не е необходимо да ги управлява чак толкова добре, за да има най-голямата икономика в света. Понастоящем БВП на Китай на глава от населението (според паритета на покупателната способност) е една трета от този на САЩ (спрямо 8% през 2000 г.) и половината от на ЕС.

Да предположим, че това ще се повиши до една втора от нивото на САЩ до 2050 г. Това обаче ще означава китайската икономика да е колкото тези на САЩ и ЕС, взети заедно.