Каква е вината на Запада за провала на демократичния опит в арабския регион?

Десет години след началото на т.нар. Арабска пролет ситуацията е на практика същата. В Египет, където протестите избухнаха на 25 януари 2011 г., демократичният експеримент се провали по-малко от две години по-късно. Тунис, където протестите в региона започнаха, може и да се е приближил една идея до демокрацията, но съседна Либия стигна до гражданска война. Във война са и Сирия и Йемен.

Някои може и да се изкушат да омаловажат това като „типично за Близкия изток“, пише в свой анализ за Politico Х.А. Хелиър, стипендиант на Кеймбридж, старши сътрудник в Royal United Services Institute и Фондация Карнеги за международен мир. Има обаче и още един поглед на нещата. Той е неразривно свързан с Европа, нейната колониална история и съвременната ѝ външна политика.

Х.А. Хелиър казва, че е „вътрешен човек“ за протестите от Арабската пролет, защото баща му е европеец, а майка му – от арабски произход. По думите му битката за демокрация и протестите в региона са неизбежно последствие от провала на постколониалните елити да демонтират държавните структури, останали след колонизацията.

Тези структури са създадени, за да обслужват интересите на европейските елити да управляват колонизираното население. Когато обаче колонизаторите са си заминали, системите не са се променили, така че да обслужват новоосвободените нации. В резултат системите за управление, много от законите и системите за контрол са абсолютно същите, каквито са били и в колониалните времена. Те подсигуряват контрол, а не овластяват, посочва се в анализа.

Западът омаловажава връзката между световните арабски лидери и хората и я определят като авторитаризъм. Истината обаче е, че това е наследството на колониалните правила, които са в голяма степен европейски.

В допълнение към остарелите държавни структури има още един важен фактор, който движеше протестите: демографията. Колониалните системи са създадени, за да управляват – лошо, специфични демографски характеристики. Те не са се променили въпреки промяната на демографията. През последните 20 години арабският регион претърпява мащабни демографски трансформации и дори и най-здравата държавна система трудно би могла да ги следва.

Колониалната система структурно е създадена, за да разпределя неравномерно богатството между малка извадка от общностите. Така, въпреки че населението в региона расте, елитите станаха още по-богати, а нарастващото мнозинство остана бедно. В комбинация с продължаващата автокрация на постколониалните елити, които оказват натиск върху политическите свободи и се изживяват като защитници срещу тероризма и безредиците, това е рецепта за катастрофа.

Протестите в региона отпреди десет години бяха в голяма степен предпазен клапан, който беше изпуснат. Напрежението и натискът нарастваха и тези вълнения много лесно можеше да катализират безболезнен рестарт. Дори и възможно най-скромните реформи можеше да се запишат в историята като героизъм, осъществен от автократите спрямо народите им. Вместо това обаче елитите и диктаторите избраха да тръгнат по дълъг път, подчертава авторът на анализа.