Със сделката с Китай ЕС оставя тежката работа на Вашингтон

Забравете за европейските приказки за „стратегическа автономия“ и предполагаемата амбиция на ЕС да действа като гарант за многостранност и „ред, основан на правила“. Инвестиционната сделка, която блокът сключи с Китай през декември - само три седмици преди Джо Байдън да бъде утвърден за президент на САЩ, показва, че европейците са склонни да се върнат към това, което правят най-добре: да преследват тесен, материален личен интерес под чадъра за сигурност на САЩ макар и не без тежка доза морализиране.

Това пише Далибор Рохач, старши научен сътрудник в Американския корпоративен институт във Вашингтон, за онлайн изданието Politico.

Сделката, известна като Всеобхватно споразумение за инвестиции (CAI), е изправена пред критики от всички страни. Гидиън Рахмън от FT вече определи споразумението като „забележително късогледско“ и „наивно“. Това обаче съвсем не е правилно, посочва Рохач.

Малко европейци сериозно очакват сделката да има трансформационен ефект, необходим за истинско „изравняване на условията“ в китайската икономика. По-скоро е много вероятно китайските преговарящи да направят значителни отстъпки в последния момент и да предоставят много конкретни предимства на европейските компании, присъстващи в Китай - особено германските производители на автомобили. Това прави споразумението твърде добра възможност, за да се откаже Брюксел от него.

Сключването на инвестиционна сделка с най-важния противник на Америка - след години на претенции за по-тясно трансатлантическо партньорство, включително по въпроси, свързани с Китай, има смисъл за ЕС само ако вярва, че може да раздели различни аспекти на отношенията си със страни като Китай.

Това е позната територия за ЕС. Това е начинът на мислене, който позволява на блока да санкционира режима на руския президент Владимир Путин за нарушението на суверенитета на Украйна и да преследва изграждането на газопровода „Северен поток 2“.

По подобен начин пионерската сделка с Иран не попречи на Техеран да бъде водещият спонсор на тероризма в региона, но със сигурност отвори възможности за „съществено повторно обвързване с Иран на различни нива, включително двустранна търговия“, както се казва на уебсайта на Европейската комисия (ЕК), подчертава Рохач.

Междувременно Китай може едновременно да бъде преговарящ партньор на ЕС, икономически конкурент и „системен съперник“.

Подобно разделяне рядко работи на практика. Ако президентството на Байдън обещава връщане към версия на доброкачествения, управляван от САЩ свят отпреди 2016 г., тогава защо ЕС да не разтовари Вашингтон досадни геополитически и стратегически въпроси, докато се стреми да подобри условията, пред които са изправени европейските инвеститори в Китай, пита той.

Проблемът не е в европейската наивност, а по-скоро в основната асиметрия между ЕС и Китай. Китайските инвестиции в Европа, в които се наблюдава растеж в чувствителните области на инфраструктурата и високите технологии, се осъществяват в преследване на геополитическата програма на Пекин, а не на печалба.

За разлика от Китай европейските компании са в страната, за да правят пари за своите акционери.

Като оставим настрана възвишената реторика за устойчивото развитие, целите на Парижкото споразумение в областта на климата или трудовите стандарти, целта на ЕС в преговорите за търговия и инвестиции очевидно не е да проектира европейска мека сила по света или да следва (несъществуваща) обща стратегическа перспектива. То цели по-добро третиране за европейските компании - колкото по-голямо и по-важно, толкова по-добре.

Избирането на Доналд Тръмп през 2016 г. беше приветствано като края на 70-годишното превъзходство на Европа в историята - момент, след който ЕС ще трябва да възприеме по-ясен поглед и стратегически възглед за света и да го допълни с инструментариума, необходим за преследване на по-широките си интереси, а не само на частните участници.

Все пак през последните четири години чувството за спешност рядко излизаше извън сферата на реториката. Европейският шум за автономност и отделяне от Вашингтон изглежда по-скоро като системно прекъсване.

Ако инвестиционната сделка между ЕС и Китай е показател, мнозина в ЕС се стремят да възобновят своя режим на действие преди 2016 г.: правене на бизнес с всички режими по света, като за САЩ ще остане да се занимава с ежедневното поддържане на реда, основан на правилата, и работата по справяне с остри геополитически кризи. Дали администрацията на Байдън ще се съгласи с подобно споразумение – това остава открит въпрос.